Александра Бракен: Неизчезваща

Знаех какво е да си затворник. Да усещаш как времето те застига и спира, защото с всеки ден губиш още малко надежда, че ситуацията ти ще се промени, че някой ще дойде, за да ти помогне. И си помислих, че ако някой от нас просто успее да стигне до него и му покаже, че сме били там, преди Операцията да се провали, това щеше да си заслужава опита.

Но надолу нямаше безопасен път, а престрелката бе в разгар, какъвто само автоматичните оръжия можеха да осигурят. Затворник 27 щеше да усети, че са дошли хора, които не са успели да стигнат до него. Трябваше да се отърва от това състрадание. Да престана да мисля, че тези хора заслужават каквато и да е милост - особено агентите на Лигата. Дори новобранците ми воняха на кръв.

Ако останех тук, точно както Роб ми бе заповядал, можеше и да не открия Вида. Но ако напуснех, без да му се подчиня, той щеше да освирепее.

„Може пък той да е искал да стоиш точно тук, когато избухна експлозията -подшушна ми едно гласче някъде далеч в съзнанието ми. - Може да се е надявал..."

Не. Нямаше да мисля за това сега. Вида бе моя отговорност. Нито Роб, нито Затворник 27. Скапаната пепелянка Вида. Когато се махнех оттук, когато откриех Вида, когато се завърнехме в безопасност в Щаба, щях да разиграя ситуацията отново в ума си. Не сега.

Ушите ми все още дрънчаха от собствения ми пулс - прекалено силно, за да мога да доловя тежките стъпки, идващи от наблюдателния пост в Пералнята. Буквално се блъснахме един в друг в момента, в който ръката ми докосна външната врата.

Този войник бе млад. Ако съдех по външния му вид, можех да предположа, че е само с няколко години по-голям от мен. Райън Дейвидсън - мозъкът ми услужливо попълни данните, изкашляйки всякакви видове ненужна информация от файла, посветен на мисията. Роден и израснал в Тексас. Служител в Националната гвардия след затварянето на колежа му. Завършил история на изкуството.

Едно нещо беше да четеш за живота на някого, отпечатан с чисти черни букви и поставен на хартия пред теб. Съвсем друго бе да се изправиш лице в лице с личността от плът и кръв. Да усетиш топлото зловоние на дъха и да видиш как пулсът се качва в гърлото му.

- Х... Хей! - той се протегна странично към пистолета си, но аз ритнах ръката му и оръжието излетя, дрънчейки по площадката и надолу по стълбите. И двамата се метнахме към него.

Брадичката ми се блъсна в сребристия метал, а ударът направо разбърка мозъка ми. В рамките на една ослепяваща секунда не виждах нищо друго пред очите си освен чиста бяла светлина. А после всичко се завърна в брилянтни ярки цветове. След това се процеди болката. Когато войникът се зае с мен и се строполих на пода, зъбите ми се впиха в долната ми устна и тя се сцепи. По стълбището се разпръска кръв.

Охраната ме прилепи към земята с помощта на цялата си тежест. В момента, в който го усетих, че мърда, разбрах, че ще потърси радиостанцията си. Чувах женски глас, който каза: „Докладвай статус" и „Идвам горе". Чувството за това колко зле прецакана щях да бъда, ако което и да е от двете се осъществеше в действителност, ме запрати в състояние, което Инструктор Джонсън обичаше да нарича „контролирана паника".

Паника, защото ситуацията май ескалираше доста бързо.

Контролирана, защото в случая хищникът бях аз.

Едната от ръцете ми бе притисната под гърдите ми. Другата бе между гърба ми и неговия корем. Избрах именно нея. Придърпах униформата му в търсене на гола кожа. Шляещите се пръсти на мозъка ми се протегнаха към главата му и надзърнаха вътре един след друг. Пребориха се със спомена за моето изплашено лице зад вратата, унили тъжни образи на танцуващи жени върху сцени с приглушена светлина, друг мъж, който го цели с юмрук...

Тогава тежестта намаля и въздухът се завърна, наводнявайки дробовете ми. Бе студен и застоял. Застанах на ръце и колене, задъхвайки се за още. Надвесилата се над мен фигура го бе хвърлила надолу по стълбите като смачкано парче хартия.

- ... горе! Трябва да... - думите звучаха така, сякаш се носеха под водата. Ако не бяха кичурите шокиращо виолетова коса, стърчащи изпод ски маската, вероятно въобще нямаше да успея да разпозная Вида. Тъмната й риза и панталоните бяха разкъсани, а самата тя като че ли се придвижваше с някакво накуцване. Но най-важното беше, че е жива, че е тук и общо взето... цяла. Долових гласа й през заглушеното звънтене в ушите ми.

- Боже, колко си бавна! - крещеше ми тя. - Да вървим!

Вида се запъти надолу по стълбите, но аз хванах яката на жилетката й от кевлар и я дръпнах обратно.