Александра Бракен: Неизчезваща

Накарах чувствената част на мозъка си да се изключи. Най-полезното умение, на което ме бяха научили в Детската лига, бе как да прочиствам страха си и да го замествам с нещо безкрайно по-студено. Наречете го спокойствие, наречете го фокус или пък вцепенени нерви - това ме обзе, докато тичах към затворниците, макар кръвта във вените ми да пееше.

Те миришеха на повръщано, кръв и човешки нечистотии. Така различно от незамърсените, спретнати линии на бункера и носещия се аромат на белина. Стомахът ми се надигна.

Най-близкият затворник се сгуши близо до канавката, повдигайки завързаните си ръце над главата си. Ризата, която висеше от раменете му, бе цялата на парчета. Тя бе като рамка от белези, рани от изгаряния и синини, които караха гърба му да прилича повече на сурово месо, отколкото на плът.

Мъжът се обърна по посока на звука от стъпките ми и вдигна лицето си, което вече не защитаваше с ръцете си. Дръпнах качулката от главата му. Бях достигнала до него с вече готови успокоителни думи на върха на езика ми, но онова, което съзрях, прекъсна връзката между устата и мозъка ми. Присвити сини очи ме гледаха изпод рошава топка руса коса, ала аз не можех да направя или да кажа каквото и да е - не и докато той не се наклони още повече към мен под бледата жълта улична лампа.

- Мърдай, тъпако! - извика Вида. - Какво ти пречи?

Усетих как всяка капчица кръв внезапно напусна тялото ми - бързо и точно, -все едно ме бяха уцелили право в сърцето. И изведнъж разбрах. Стана ми ясно защо Кейт така се бе борила, за да ме включи в тази задача, защо ми бе казано да не влизам в бункера, защо не ми бяха дали никаква информация за самия затворник. Нито име, описание или пък каквото и да е предупреждение.

Защото лицето, към което гледах сега, беше по-слабо, измъчено и изпито, но бе познато. Лице, което... което аз...

Не и той, помислих си, докато долавях как светът сякаш се отдръпва изпод краката ми. Не и той.

Щом зърна реакцията ми, той се изправи бавно. Усмивката му на пакостник се бореше с гримасата му от болка. Стана с усилие на краката си и залитна към мен. Помислих си, че изглежда някак разкъсан между облекчението и неотменимостта. За сметка на това, когато най-после заговори, южняшкият ритъм на акцента му си беше все така топъл, въпреки че гласът му вече бе по-дълбок и груб.

- Дали... изглеждам толкова красив, колкото се и чувствам?

И се заклевам - заклевам се, - усетих как времето се изплъзна изпод мен.

Ето как да намерите Детската лига: просто не я намирате.

Не можеш да разпиташ за нея, защото нито една жива душа в Лос Анджелис не би признала, че там съществува организация, която предизвиква на президента Грей обрив, от който доста го сърби. Дори само наличието на Федералната коалиция бе достатъчно лошо за бизнеса му. Хората, които можеха да ви информират за пътя, биха го издали единствено на цена, която малцина можеха да си позволят. Нямахме политика на отворените врати - не можеше да се проникне току-така. Всички имаха заповед да се отървават от когото и да било, стига дори само да си позволи да задържи погледа си малко по-дълго от обичайното върху наш агент.

Лигата те откриваше. Ако бе достатъчно ценен за тях, те щяха да те доведат. Ако бе готов да се бориш. Това бе първото нещо, което научих, седейки до Кейт при влизането си там. Или поне това беше първата ми истинска мисъл, която изкристализира в ума ми, докато нашият ван се движеше енергично по участък от магистралата, вливащ се директно в сърцето на града.

Основната им база за операции - Щабът, както всички го наричахме -представляваше два етажа скрити под действащ завод за производство на пластмасови бутилки, който продължаваше да крета и да допринася за добавянето на полепваща кафява мъгла над индустриалния район на Лос Анджелис. Много от агентите на Лигата и висшето й ръководство „работеха", но само на хартия за Бутилираща компания Р&С.

Държах ръцете си свити в скута. В Търмънд поне можехме да видим небето. Зървала бях дърветата през електрическата ограда. Сега дори и това не ми се полагаше, не и докато Лигата не решеше, че мога да излизам на повърхността и да разглеждам.

- Компанията е собственост на Питър Хиндерсън. В някой момент най-вероятно ще го срещнеш. Той е верен поддръжник на усилията на Лигата от самото начало. - Кейт приглади косата си назад и я върза на опашка, докато колата ни навлизаше в нещо, приличащо на поредния гараж за паркиране. Такъв беше този град - избледняващи бои в цветове на слънчев залез и цимент. - Построиха Щаба с негова помощ. Сградата се намира директно под завода му, така че, ако сателитите се опитат да ни намерят, топлинните сигнатури, които биха прихванали от вентилационната ни система, биха могли лесно да се обяснят.