Александра Бракен: Неизчезваща

- Колко деца?

- Двадесет и шест, ако включим теб и Мартин. Шест групи по четирима. Всеки е прикрепен към агент Закрилник, както ни нарича Албан. Ти ще се обучаваш с останалите от групата ми и евентуално ще бъдеш изпращана на тактически операции.

- Лигата всичките ли ги е извела от лагери? - попитах аз.

Тя прилепи пропуска си отново и към следващата врата.

- Може би най-много четирима за последните пет години, през които Лигата съществува. Ще откриеш, че децата са от цялата страна. Някои като Вида и Джуд - след малко ще се срещнеш с тях - бяха доведени тук, когато започнаха Събиранията. Някои извадиха късмет и бяха забелязани по време на транспортирането им до лагери или когато от СОП отиваха, за да ги вземат. Имаме и някои особени случаи като Нико - последния член на екипа ми. Той... е с доста интересна история.

Така и не разбрах дали това беше примамка.

- Интересна ли?

- Нали помниш какво ти казах за „Леда Корп"? За това как правителството им дало субсидия за изследване на произхода на ОМИН? Нико бил... - тя прочисти гърлото си два пъти. - Той бил един от обектите им на изследване. При нас е отпреди няколко седмици, така че двамата ще навлизате заедно в нещата. Бих искала само да те предупредя, че той все още е доста крехък.

Веднага осъзнах, че коридорът всъщност не бе точен индикатор за това какво представлява структурата на останалата част от сградата. Всичко изглеждаше така, сякаш, след като бяха завършили антрето, или бяха останали без пари, или бяха решили, че е безсмислено да продължават. Общият вид на мястото отговаряше на онова, което очакваш да видиш, разхождайки се из полузавършен строеж. Стените бяха оголени сиви циментови блокове, пристегнати от метални подпори. Подът беше боядисан цимент. Всичко и навсякъде беше цимент. През цялото време. Все едно се бях завърнала в Търмънд - това място не бе по-приветливо от него.

Таваните бяха ниски и наблъскани с тръби и ярки обвити електрически кабели. И макар че Щабът въобще не беше толкова тъмен, колкото Тунела - без каквато и да е естествена проникваща слънчева светлина, - трептящите флуоресцентни лампи придаваха на всичко болнаво, анемично сияние.

Най-интересното нещо в Щаба беше формата му. Входната врата се отваряше директно пред една широка, кръгла централна стая, която бе заобиколена от извити стъклени стени. Коридорът, в който бяхме, образуваше пръстен около тази стая, макар че можех да видя четири различни коридора, които тръгваха от него в други прави линии.

- Какъв е той? - попитах, докато крачехме, а очите ми все се отплесваха вдясно, където наблюдавах кръжащите из голямата стая фигури. Върху стените й бяха монтирани няколко телевизора. Под тях се намираха кръгли маси като в сладкарница, върху които няколко агенти на Лигата играеха карти, хранеха се или четяха.

Извитата зала не бе малка, но не бе и просторна. Всеки път, когато някой, който вървеше в обратната посока, искаше да мине покрай нас, някой от групата ни трябваше да изостане, за да му осигури място за преминаване.

Първите двама агенти, които срещнахме - две жени в армейски униформи, -потвърдиха друго мое подозрение: историята ми ме бе изпреварила. Докато очите им гледаха тези на Кейт, те се усмихваха дружелюбно, но когато ги преместиха надолу към мен, ни заобиколиха отдалеч и продължиха с по-бързо темпо.

- Та какъв е той? - повторих аз. Виждайки объркването, което замъгли светлосините очи на Кейт, поясних: - Какъв цвят?

- Ааа. Нико е Зелен. Страхотен е с техниката. Все едно обработва всичко като програма. Вида е Синя. Джуд е Жълт. Това е единственият екип, в който има смесица от способности. Всички други са от по един цвят и изпълняват различни функции по поддръжка на Операциите - светлините отгоре превръщаха русата й коса в перленобяла. - Сега ти си единствената Оранжева тук.

Супер. Бяхме като проклетата „Връзка с дъгата". Липсваше ни само Червен, за да завършим тестето.

- Значи, на теб са се паднали всички остатъци, след като другите екипи вече са били запълнени ли?

Кейт се усмихна.

- Не. Аз просто избирах внимателно.

Най-после излязохме от външния пръстен, гмурвайки се в един от правите коридори. Тя не продумваше, дори не се обръщаше към множеството агенти, с които се разминавахме по пътя. Очите им ни проследиха до врата, носеща името на Кейт, а всеки техен поглед сякаш разрязваше с нокти гръбначния ми стълб.

- Готова ли си? - попита тя. Все едно можех да избирам.

Има нещо наистина лично в това да видиш нечия спалня и по онова време - а и сега дори - ми стана доста неудобно от малкото количество дребни украшения, които тя бе успяла да вкара вътре. Стаята бе тясна, но ставаше. Бе компактна и, за щастие, не пораждаше клаустрофобия. В един от ъглите беше завряно походно легло, а зад него Кейт бе закачила с кабърчета един мръсен юрган, съшит от кръпки. Десенът с ярки червени и жълти маргаритки прозираше дори под най-ужасните петна върху плата. На бюрото си имаше компютър, чанта, лампа и две книги.