Александра Бракен - Неизчезваща

Беше странно и главозамайващо да си в кръгла стая. Чувството се усилваше и от десетте телевизора, които постоянно бяха в полезрението ни. Всеки бе настроен на един от все още съществуващите национални новинарски канали -оказваше се, че ако искаш да скочиш в джоба на президента, най-вероятно ще откриеш там добро количество пари, - а можеше и просто да следиш приспивната гледка на смущенията в картината. Стомахът ми не бе достатъчно спокоен, за да възприеме ужасите на деня, през които препускаха водещите. Много по-интересна игра за мен беше да наблюдавам към коя маса се отправя всеки от новодошлите в атриума. Децата, след като си вземеха храна от бюфета, се стичаха към другите деца. По-мускулестите мъже, които най-вероятно бяха бивши военни, сядаха при останалите мъже с подобен вид. Сред тях имаше малко жени агенти, сякаш добавени просто за цвят.

Така се бях фокусирала в броенето на жени, че въобще не усетих Кейт, докато тя не се озова директно зад Джуд.

- Албан иска да те види - каза тя простичко и се пресегна, за да вземе подноса ми.

- Ама... защо? Как така?

Джуд най-вероятно обърка бунтарския ми поглед със страх, защото се протегна към мен и ме докосна по рамото.

- О, недей! Няма нужда да се притесняваш. Той е много мил. Убеден съм... Сигурен съм, че само иска да си поговорите, тъй като днес ти е първи ден. Вероятно е просто това. Бърз разговор за опознаване.

- Да - измънках, без да обръщам внимание на завистта, която долових в гласа му. Очевидно не бе обичайно да бъдеш привикан там. - Убедена съм.

Кейт ме изведе от атриума и попаднахме обратно в коридора. Оставихме подноса на една количка край вратата. Вместо да тръгнем надясно или наляво, тя ме насочи към една врата на отсрещната стена, която не бях забелязала досега, като почти ме влачеше надолу по намиращото се зад нея стълбище. Подминахме второ ниво и продължихме по стълбите към трето. Веднага щом отвори вратата с рамо, настроението ми видимо се пооправи. Бе по-топло и по-сухо, отколкото в пълзящата влага на горните етажи. Дори не ме смущаваше миризмата на статично електричество и топла пластмаса, която долових, изнизвайки се покрай голямата компютърна стая, заемаща мястото на атриума на този етаж.

- Съжалявам за това - извини се Кейт. - Знам, че сигурно си изтощена, но той толкова иска да се запознаете.

Хванах ръцете си зад гърба си, за да прикрия треперенето, което ги обземаше. По време на полета ни насам Кейт се бе опитала да обрисува благороден портрет на Албан като джентълмен с истинска интелигентност - американски патриот. Това малко се разминаваше с всичко друго, което бях чувала за него - че той е терорист, който бе координирал повече от двеста удара срещу президент Грей из цялата страна и бе убил чрез тях впечатляващ брой цивилни. Доказателствата бяха навсякъде - агентите бяха окичили стените със статии от вестници и снимки на телевизионни екрани, - сякаш смъртта и разрушението бяха нещо, което трябва да се празнува.

Ето какво знаех за Джон Албан от личен опит: той бе създал организация, наречена Детската лига, но помагаше само на онези деца, които смяташе за способни да избягат от лагерите. Полезно. Да не говорим, че ако беше злопаметен, имаше огромен шанс да бъда наказана за това, че доста затрудних плановете му.

Отидохме до отсрещната страна на кръга. Кейт долепи пропуска си до черното устройство там и изчакахме то да издаде звук. Част от мен все още леко се надяваше да не светне зелено.

Докато слизахме надолу по циментовите стълби, усетих, че вече нямаше следа от топлина. Вратата зад нас сама се затвори с трясък, запечатвайки ни вътре с шум, подобен на изсмукване. Стреснах се и се обърнах, но Кейт нежно ме побутна напред.

Намирахме се в друг коридор, който бе различен от онези, които вече бях видяла горе на първо ниво. Лампите тук не бяха толкова силни и изглеждаха нагласени на режим трептене. Само един поглед ми беше достатъчен, за да отстъпя, а сърцето ми да се качи в гърлото. Това бе Търмънд или поне част от спомена, който бе останал в мен. Ръждясали метални врати, твърди стени от газобетонни блокчета, в които бяха оставени малки процепи като прозорчета за наблюдение. Това бе затвор с дванайсет врати вместо дузини и с едва дванайсет затворници вместо хиляди. Миризмата на мухъл бе примесена с едва долавящ се аромат на белина. Стените и подът бяха голи. Единственото различно бе, че от СОП вече щяха да са ни наказали, ако се бяхме опитали да удряме по вратите така, както го правеха в момента затворниците. Приглушени гласове се молеха да бъдат пуснати и за пръв път се зачудих дали някой от войниците се бе почувствал като мен в този момент - зле. Сякаш кожата върху черепа ми се стегна. Усетих точно кога лицата им се озоваха на прозорците и кръвясалите им очи започнаха да ни следят до края на коридора.