Александра Бракен - Неизчезваща

Кейт допря пропуска си до ключалката на последната врата вляво и наведе лицето си надолу. Вратата се открехна и тя я избута, приканвайки ме с жест да седна на празната маса със столове. Висящата крушка вече бе запалена и се люлееше. Забих пети в плочките, като се отдръпнах от нея.

- Какво, по дяволите, е това? - попитах аз.

- Всичко е наред - отвърна тя с тих и успокоителен глас. - Използваме това крило, за да държим в него ценни придобивки или изменили агенти, които чакат тук, за да им зададем въпроси.

- Искаш да кажеш да ги разпитвате ли? - уточних аз.

„Не - помислих си, докато осъзнаването на факта разцъфваше като черни петна върху погледа ми. - Мартин ги е разпитвал. Сега вече аз щях да го правя."

- Аз не... - започнах. Нямам доверие на себе си. Не искам да го правя. Не искам да имам нищо общо с това.

- Аз ще съм тук с теб през цялото време - отговори Кейт. - Нищо няма да ти се случи. Албан просто иска да види какво е нивото на способностите ти и това е един от малкото начини, по които можем да му го покажем.

Почти се изсмях. На Албан му се щеше да е сигурен, че е направил добра сделка.

Кейт затвори вратата и ме накара да седна на един стол край металната маса. Чух стъпки и понечих да се изправя само за да бъда притисната отново надолу.

- Не повече от няколко минути, Руби. Обещавам.

„Защо си толкова изненадана?", се запитах сама. Знаех какво представлява Лигата и какво вършеха. Кейт ми каза, че организацията навремето била основана, за да изкара наяве истината за децата в лагерите. Странно колко по-далеч от това бяха стигнали. Бях тук от по-малко от половин ден и дори и аз можех да забележа, че за пет години бяха успели единствено да превърнат няколко деца във войници, да залавят и да разпитват хора, както и да взривят няколко основни сгради.

Прозорчето на вратата бе с такъв размер и форма, че не видях нищо повече от тъмното лице на Албан, когато той се появи там, обграден от половин дузина други мъже. Гласът му се дочу през пропукващия интерком.

- Готови ли сме да започнем?

Кейт кимна, след което се отдръпна назад и подшушна:

- Просто прави каквото ти казват, Руби.

„Ами аз все само това правех."

Вратата се отвори и се появиха три фигури. Двама агенти, които не изглеждаха особено добре в зелените си униформи, и дребна жена между тях, която се наложи да бъде издърпана и завързана със свински опашки за другия стол. На главата си тя имаше някаква качулка от зебло и ако се съдеше по дочуващите се стенания и протестно ръмжене зад нея, устата й бе запушена.

В основата на врата си усетих убождане от страх, което бавно слезе на зигзаг надолу по гръбначния ми стълб.

- Здравей, мила - достигна до нас отново гласът на Албан. - Надявам се да си добре тази вечер.

Джон Албан бил съветник в кабинета на президента Грей, докато собственото му дете - Алиса, не била убита от ОМИН. Кейт ми обясни, че вината за това се превърнала в прекалено бреме за него. Когато той се опитал да извади истината наяве в някои от централните вестници - но не полираната и захаросана версия за лагерите, - никой не пожелал да публикува историята. Президентът Грей бил затегнал в желязна хватка контрола си над тях. Това било последствието от бомбардировките в окръг Колумбия: добри хора изчезвали без следа, а лошите се възползвали от всякакви сгоди.

Тъмната му кожа изглеждаше изсушена от възрастта, а торбичките под големите му очи караха цялото му лице да има вид на провиснало.

- Разбира се, за нас е чест, че ти си тук. Аз и моите съветници много бихме искали да видим обхвата на твоите способности и да си изясним как точно те биха могли да бъдат от полза на организацията ни.

Кимнах, а езикът ми беше залепнал за горната част на устата ми.

- Смятаме, че тази жена е предавала информация на хората на Грей и е саботирала в негова полза операциите, на които сме я пращали. Бих искал да изследваш скорошните й спомени и да ми кажеш дали това е истина.

За толкова лесно ли имаше той това? Просто едно надзъртане вътре и ето ги отговорите. Изправих рамене и го погледнах през стъклото. Исках да усети, че знам, че бях наясно с факта, че той стои отвъд тази врата не за да се предпази от тази жена, а от мен.

Всичко, което трябваше да сторя, бе просто да спечеля доверието му, да спечеля малко свобода. И щом дойдеше времето, той щеше да съжалява, че ми е дал когото и да е, за да се упражнявам върху него. Щеше да се събуди някоя сутрин, за да открие, че си бях тръгнала и всяка следа от мен бе изтрита от тази дупка в земята. За мен това бе като игра на изчакване. Веднъж след като се уверях, че другите са в безопасност, щях да се махна. И да наруша сделката.