Александра Бракен: Неизчезваща

И навсякъде имаше снимки.

Рисунки, направени с пръсти. Човешки очертания, оживели с помощта на малки пръстчета. Портрети с молив на лица, които не разпознавах. Пейзажи, рисувани с въглен, изглеждащи точно толкова мрачно, колкото и животът под земята беше. Фотографии на усмихнати лица и заснежени планини бяха залепени в правилни редички, но бяха прекалено далеч, за да успея да видя детайлно всеки красив, лъскав детайл. Да не споменавам и трите тела, които ми пречеха.

Едно високо и хилаво дете някак си успяваше да обикаля в това еднометрово пространство между бюрото и походното легло. Влизането ни го накара внезапно да спре и да извърне към нас обрамчената си от червеникавокафяви къдрици глава. Цялото му лице се озари, когато се хвърли към Кейт, сключвайки тънките си като моливи ръчички около раменете й.

- Така се радвам, че се върна! - гласът му бе изпълнен с облекчение.

- Аз също - отвърна тя. - Джуд, това е Руби.

Джуд бе само кожа и кости. Изглеждаше така, сякаш бе пораснал с дванайсет сантиметра през последните пет дни. Всъщност видът му не беше толкова лош, просто си личеше, че все още не е съвсем съзрял. Пред него беше времето, в което правият му нос щеше да се издължи още, но за сметка на това пък големите му кафяви очи напомняха на извадени от анимационен филм.

На пръв поглед приличаше на тринайсет или четиринайсетгодишен, но се придвижваше по начин, като че ли все още бе омагьосан от придобития контрол над новоизрасналите си крайници.

- Приятно ми е да се запознаем - каза той. - Сега ли пристигаш? Във Вирджиния ли си била през цялото време? Кейт каза, че по едно време сте се разделили и тя се е притеснила, че нещо се е...

Хлапето започваше нова дума още преди да е довършило предната. Примигнах и се опитах да се освободя от прегръдката му.

- Джудит, приятелката ни май няма нужда от прегръдки - дочу се слабо гласче някъде зад рамото му. - Отпусни!

Джуд веднага се дръпна назад и се засмя нервно.

- Извинявай, прости ми. Все пак много се радвам да се запознаем. Кейт ни е разказвала много за теб... например, че си била в един и същи лагер с Мартин.

В изреченото от него се долови странна болка, когато спомена името на другия Оранжев. Гласът му стана по-фалцетен и някак наблегна на думата.

Кимнах. Значи, вече знаеше каква съм и аз. И все пак ме бе докоснал. Какво смело и глупаво дете!

- Онова там на леглото е Вида - добави Кейт, побутвайки ме към другото момиче.

Вероятно бях сторила стъпка назад, защото силата на погледа й ме накара да се почувствам, сякаш са ме запратили към близкия ъгъл. Не знам как бях успяла да я пропусна. Тя седеше на походното легло, а краката и ръцете й бяха кръстосани в пълно безразличие. Но сега, когато я видях, усетих как мъничко се отдръпвам назад.

Кълна се в Господ - тя бе прекрасна, - перфектна смесица от етноси. Кожата й бе блестящо кафява и напомняше на топъл есенен следобед, очите - във формата на бадем, а косата й бе боядисана в електриковосиньо. Лицето й беше от онзи тип, който очакваш да зърнеш на страниците на модно списание: високи, изсечени скули и плътни устни, които като че ли постоянно се намираха в малка самодоволна усмивка.

- Здрасти. Страхотно е, че най-после си довлече задника - гласът й бе силен, нюансиран и всяка дума, която изричаше, като че ли бе съпроводена от плесник. Щом се изправи, за да прегърне Кейт, аз се почувствах като петсантиметрово, почти невидимо джудже.

Вместо да се върне обратно на мястото си, тя остана права, вмъквайки се пред Кейт, така че да застане между нас. Тази поза ми бе позната. Колко пъти я бях заемала пред Зу, Дунди или пък Лиъм? Колко пъти и те я бяха заемали заради мен? С гръб към жената, Вида ме изучаваше отблизо.

- Бедно човече. Само ме следвай и всичко ще е наред.

„А, значи, така било?", помислих си, настръхвайки от тона й.

Когато тя отново погледна към Кейт, пак се бе превърнала в самата сладост. Тъмната й кожа излъчваше доловимо щастливо сияние.

- Този в ъгъла е Нико - добави Вида, поемайки представянето в свои ръце. -Дребосък, ще се изключиш ли за две секунди?

Нико седеше на пода, с гръб към малкия скрин на Кейт. Изглеждаше ми някак дребничък и веднага разбрах какво бе искала да каже Кейт, когато бе използвала думата „крехък". Тя не се отнасяше за ръста му или за формата на тялото му, а за напрегнатите черти на лицето му. Заблуден кичур гарвановочерна коса се изхлузи от клещите на гела, циментиращ прическата му назад, когато той каза: