Александра Бракен: Неизчезваща

- Здрасти. Приятно ми е да се запознаем.

След което върна очите си на малкия черен уред в ръцете си, а пръстите му полетяха отново по клавишите. Апаратът хвърляше върху кожата му неестествено ярка бяла светлина, която подчертаваше дори почти черните му очи.

- Е, каква е твоята история? - попита Вида.

Напрегнах се и едната ми ръка хвана другата в опит за подражание на нейната поза. Вече знаех, без каквото и да е съмнение, че ако това следваше да сработи -ако се налагаше да живея с тези деца, да ги виждам редовно и да тренирам с тях, - просто трябваше да поддържам дистанция. Едно от най-важните неща, които изминалите седмици ми бяха разкрили, бе, че колкото повече опознаваш някого, толкова по-неминуемо е да започнеш да го обичаш. Границите помежду ви избледняваха и когато настъпеше раздялата, бе толкова мъчително да се отплетеш от този живот.

Дори и да исках да им разкажа за Търмънд, нямаше как да опиша мъката си с думи. Нямаше как да ги накарам и да разберат. Не и когато само мисълта за Градината, Фабриката или Лазарета бе достатъчна, за да се задавя от гняв. Изгарянето седеше в гърдите ми и не си тръгваше с дни - по същия начин, по който белината изприщваше ръцете ни в Пералнята.

Повдигнах рамене.

- Ами Мартин? - попита Джуд. Той въртеше пръстите си един около друг и стискаше ръцете си до розово. - Петима ли ще бъдем в нашия екип?

Кейт отговори бързо.

- Мартин бе преместен в Канзас. Ще работи с агентите там.

Вида се обърна към нея.

- Сериозно ли?

- Да - отвърна Кейт. - Руби ще заеме мястото му на Водач на екипа.

Всичко приключи толкова бързо. Каквито и фалшиви любезности да бе подготвила Вида за Кейт, те изчезнаха с едно-единствено остро поемане на дъх и точно в тази секунда съзрях проблясъка на предателството. Долових как тя физически преглътна думите си и кимна.

- Ама, чакайте! - задавих се аз. Не исках нищо подобно... Не желаех това...

- Супер! Честито! - Джуд ме тупна приятелски с юмрук по рамото и ме изкара от вцепенението ми.

- Знам, че всички вие ще помогнете на Руби да се почувства добре дошла и ще я въведете в обстановката - каза Кейт.

- Да - процеди през зъби Вида. - Ама... разбира се. Всичко, което пожелае.

- Да идем заедно да вечеряме - рече Джуд с приповдигнат тон. Напълно и блажено невеж относно начина, по който юмруците на Вида се стягаха и разпускаха край тялото й. - Днес вечерята е паста.

- Аз трябва да се обадя на Албан, но вие четиримата отивайте. После може да покажете на Руби къде са леглата и да й помогнете да се настани - добави Кейт.

Едва бях излязла през вратата и я бях затворила, когато усетих как някой хваща конската ми опашка, завърта ме и ме засилва към близката стена. Пред очите ми избухнаха черни звезди.

- Вида! - ахна Джуд. Възклицанието му бе достатъчно, за да накара дори Нико да погледне нагоре.

- Ако дори за секунда си си помислила, че не знам какво е станало всъщност, напълно грешиш - изсъска Вида.

- Разкарай се от мен! - сопнах се аз.

- Знам, че историйката за това как Кейт те е изгубила е пълна лъжа. Избягала си - заключи тя. - Ако още веднъж се опиташ да я нараниш, ще те разпердушиня.

- Ти не знаеш нищо за мен - отвърнах аз, черпейки от гнева й по неочакван за мен начин.

- Знам всичко, което ми е нужно - изплю Вида. - Знам какво си. Всички сме наясно.

- Стига толкова! - каза Джуд, взе ръката ми и ме издърпа назад. - Отиваме на вечеря, Ви. Ела или пък недей.

- Желая ви приятно скапано хранене - каза тя с възможно най-сладкия си глас, но яростта, която се излъчваше от тялото й, разрязваше въздуха помежду ни и се сключваше около врата ми като юмрук. Като обещание.

Не знам защо кръгът от празни маси около нас ме безпокоеше толкова много. Може би заради същата причина, поради която Джуд усещаше, че трябва да говори по време на цялото хранене, за да компенсира тяхното мълчание.

Едва бяхме седнали на една от по-малките кръгли маси, когато няколко агенти и други деца станаха от техните. Те или взимаха подносите си и напълно изчезваха от атриума, или пък се сбутваха на някоя от вече пълните маси, намиращи се по-далече от нас. Опитах се да се убедя, че това не е заради мен, но има някои мисли, които виреят в ума ти като хронична болест. Мислиш си, че напълно си ги задушил, а разкриваш как те са се превърнали в нещо още по-тъмно и ново. „Естествено, че ще станат и ще си тръгнат - ми шептеше един познат глас в ухото. - Защо въобще биха искали да са край нещо като теб?"

- ... където ядем и стоим, ако имаме някакво принудително бездействие. След часовете за хранене тук всичко се почиства. Така че можеш да дойдеш и да играеш карти или пък пинг-понг, или просто да погледаш телевизия - разясни Джуд, докато дъвчеше някаква маруля. - Понякога някой агент ни носи филм за гледане, но през по-голямата част от времето аз стоя долу в компютърната лаборатория...