Александра Бракен - Тъмна дарба

Той се спусна към вратата тъкмо преди да я докосна и я затръшна пред лицето ми.

- Какво те прихваща? - изкрещях аз. - Какво от това, че е Син? Нали уж ти разправяш, че всички сме били Черни и че трябвало да се уважаваме едни други?

Усмивката, която изви краищата на устните му, беше колкото красива, толкова и арогантна.

- Трябва да проумееш, че си Оранжева и затова винаги ще си сама. - В гласа му се беше завърнало част от обичайното спокойствие. Ноздрите му обаче се разшириха яростно, когато опитах да завъртя дръжката отново. Той стовари и двете си ръце върху вратата, извисявайки се като великан над мен. - Видях какво искаш - каза Кланси. - И това не е да се прибереш при родителите си. Нито да си с приятелите си. Искаш да си с него, както бяхте вчера в бунгалото и в онази кола в гората. Не искам да те загубя, така му каза. Наистина ли е толкова важен за теб?

В стомаха ми се надигна гняв, който прогори гърлото ми.

- Как смееш? Обеща да не... обеща ми да не...

Той се изсмя грубо.

- Боже, колко си наивна само. Явно това обяснява как агентката от Лигата е успяла да те заблуди, че не си просто чудовище.

- Обеща да ми помогнеш? - пророних аз.

Той завъртя очи.

- Добре. Готова ли си за последния урок? Руби Елизабет Дейли, ти си напълно сама и винаги ще е така. Ако не беше и толкова глупава, вече щеше да си се досетила, но тъй като това надхвърля умствените ти способности, нека ти го кажа дума по дума: никога няма да се научиш да контролираш способностите си. Няма как да попречиш на съзнанието си да прониква в чужди глави, защото една част от теб не иска да контролира способностите ти. Не, не и при положение че тогава ще трябва да ги приемеш. А ти си твърде незряла и слабохарактерна, за да ги използваш по предназначение. Страхуваш се, че ще те променят.

Извърнах поглед от него.

- Руби, не схващаш ли? Мразиш се, но не си получила силите си безпричинно. Това важи и за двама ни. Наше право е да ги използваме. Длъжни сме да ги използваме, за да стоим начело, да държим останалите по местата им.

Той закачи с пръст разтегнатото деколте на тениската ми и го дръпна към себе си.

- Престани. - Останах горда от стабилния си глас.

Кланси се приведе към мен и вмъкна мъглива картина зад затворените ми клепачи - видях двама ни, точно преди да проникне в спомените ми. Стомахът ме се преобърна, като зърнах как очите ми се изцъклят ужасено, докато притиска устни към моите.

- Толкова съм щастлив, че се намерихме - продължи той с учудващо спокоен глас. - Ти можеш да ми помогнеш. Въобразявах си, че знам всичко, но ти...

Стрелнах лакът и го ударих под брадичката. Кланси залитна назад с болезнен вой и притисна длани към лицето си. Имах половин секунда да се измъкна, затова се възползвах от нея, завъртайки дръжката на вратата толкова силно, че заключващото копче само се вдигна.

- Руби! Почакай, не исках да...

В дъното на стълбището изникна лице. Лизи. Устните й се отвориха от изненада и множеството й обеци издрънчаха, като я блъснах, за да мина.

- Просто спор - чух Кланси да обяснява вяло. - Няма нищо, остави я.

Изхвърчах навън, останала без дъх. Краката ми сами ме завлякоха към огнището, но аз ги принудих да спрат, за да премисля ситуацията. Около масите за храна бяха струпани твърде много хора. Исках да намеря Лиъм и да му обясня защо не бях отишла на срещата, какво ми се беше случило, но знаех, че съм в окаян вид. Трябваше да се успокоя, а нямаше начин да го постигна тук. Можеха да възникнат опасно много въпроси. Имах нужда да остана сама.

Затова, разбира се, щом направих няколко стъпки назад, се блъснах право в Майк.

- Ей, ето те и теб! - Косата му беше прибрана в конска опашка и около главата му беше вързана черна кърпа. Подушвах бензин и нещо металическо по дрехите му. - Руби? Добре ли си?

Хукнах към офиса и надолу по пътеката към бунгалата. Намерих пътя, по който ми се струваше, че бяхме изпратили Зу, но в крайна сметка се оказа просто стара странична пътечка, обрасла с буреняци и свирепа към голата ми кожа. Хубаво. И тя щеше да свърши работа. Поне нямаше никого наоколо. Това беше единственият ми критерий.

Вървях, докато светлината от огнището не се скри напълно. Дърпах тениската си с пръсти, мъчейки се да я отлепя от кожата си. Миришеше на неговата стая. На борове и билки, на стари, гниещи неща. Накрая я изхлузих през глава и я метнах колкото можах по-силно и по-надалеч и въпреки това - въпреки това - не можех да се отърва от миризмата. Беше навсякъде: по ръцете ми, по дънките ми, по сутиена ми. Трябваше да хукна право към езерото или поне към душовете. Трябваше да намеря начин да измия отровата му от себе си.