Александра Бракен - Тъмна дарба

- Да - чух го да шепне и устата му отново намери моята, а ръцете му се заеха да надигат блузата ми.

Искаш го - прошепна глас в главата ми. - Искаш го.

Но не беше моят глас. Не аз говорех така - нали? В този момент черните му очи се загубиха зад светлосин проблясък. Това исках, това исках най-истински. Чувствах ума си муден, сякаш упоен от напъна. Лиъм. Но сега бях с Кланси. Кланси, който ми помагаше, който беше мой приятел, толкова красив, че ме караше да забравя мислите си, Кланси, който не просто ме харесваше...

И който беше Оранжев.

Отворих рязко очи, тъкмо когато ръцете му достигаха врата ми, стисвайки го леко. Опитах да се отдръпна, но имах чувството, че беше напълнил вените ми с цимент. Не можех да помръдна. Не можех дори да затворя очи.

Спри, опитах да му кажа, но когато челото му намери моето, зад очите ми избухна такава болка, че забравих всичко.

Неистовото пиукане на компютъра ме изтръгна от безпаметен сън, теглейки ме, докато очите ми не се отвориха лениво. Лежах в пълна тъмнина.

Чувствах тялото си тежко и макар че някой беше съблякъл суитшърта ми, тениската ми полепваше по потното ми тяло. Ако бях сама, щях да я сваля или поне да се отърва от дънките си, за да позволя на кожата ми да диша, но знаех, че не съм. Все още се намирах в стаята му, а щом аз бях тук, значи, и той беше наоколо.

Лампата върху скрина от тъмно дърво светеше и чувах гласовете на деца откъм огнището. Кога беше станало вечер? Кръвта течеше във вените ми като мразовит зимен ден, а сърцето ми започваше да бумти панически.

Скърцането на старото легло бе заглушено от телевизора. За момент се заслушах в дежурното вечерно обръщение на президента Грей. Краката ми като че ли щяха да се събудят последни.

... уверя, че безработицата е спаднала от трийсет на двайсет процента само през последната година. Дадох ви дума, че ще постигна успех там, където фалшивото правителство не можеше. Колкото и да ви убеждават, че имат влияние върху световната сцена, всъщност не са способни да контролират дори терористичния си отдел, така наречената Детска лига...

Телевизорът угасна след мигновено пращене. Стъпки.

- Будна ли си?

- Да - прошепнах. Гърлото ме болеше, чувствах езика си подпухнал.

Леглото се огъна под тежестта на Кланси. Едва потиснах импулса да се отдръпна.

- Какво стана? - попитах. Гласовете отдолу се увеличиха и сякаш се заклещиха между ушите ми.

- Припадна - отговори той. - Не знаех, че... Не биваше да ти оказвам такъв натиск.

Надигнах се на лакти в напразен опит да се отдалеча от допира му. Вперих очи в устните му и лъсналите под тях зъби. Халюцинация ли беше всичко, или наистина...?

Стомахът ми се сви.

- Научи ли нещо? Успя ли да потвърдиш теорията си?

Кланси се облегна назад с непроницаемо изражение.

- Не.

После стана и закръстосва между прозореца и бялата завеса. Мярнах пода от другата й страна - както очаквах, беше облян в синята светлина на отворения лаптоп.

- Не. Знаеш ли, доста пъти го прехвърлям в главата си - продължи Кланси. -Мислех, че навярно си заличила спомените им нарочно, защото си им била ядосана или сърдита, но в същото време не си изтрила цялата им памет, а само... само себе си. После ти се е случило отново с онова момиче Саманта. Саманта Дал, седемнайсетгодишна, от Бетесда, Мериленд. Родители Ашли и Тод. Зелена, фотографска памет... - Гласът му заглъхна. - От дълго време мисля и премислям, чудя се как ли го правиш, но разходката през спомените ти не ми показва какво се случва в главата ти. Не намирам причината, а само ефекта.

Питах се дали изобщо осъзнава, че изказва обърканите си мисли на глас, или че бях успяла да стана от леглото с единственото намерение да се измъкна от тази стая и от него. Болката се завръщаше малко по малко.

Какво ми е сторил? Докоснах челото си с пръсти. Главата ме болеше както при всички други случаи, в които го бях допускала вътре, но този път болката беше още по-остра. Този път не беше надникнал в съзнанието ми, а ме беше накарал да го пожелая - да поискам целувката му.

Нали?

- Късно е - реших да го прекъсна аз. - Трябва да... трябва да намеря другите.

Кланси ми обърна гръб.

- Да намериш Лиъм Стюарт, искаш да кажеш?

- Да, Лий - потвърдих, отстъпвайки бавно към вратата. - Имах среща с него. Ще се разтревожи. - Бялата завеса закачи косата ми, докато я подминавах.

Кланси поклати глава.

- Познаваш ли го изобщо, Руби? Заедно сте от... колко, месец? Месец и половина? Защо губиш времето си с него? Той е Син, и не само това, но и... имал е полицейско досие дори преди лагерите. Дори преди да избие всички онези деца. Сто четирийсет и осем, за да сме по-точни. Повече от половината лагер! Затова те съветвам да отвориш очи и да спреш да му се кланяш - не го заслужава. Твърде ценна си, за да се мотаеш с него.