Александра Бракен - Тъмна дарба

Стомахът ми се преобърна. Изопнах гръб върху леглото му, готова да поднеса поредното си извинение, когато той стъпи на пода и отиде до бюрото.

- Кланси, наистина съжалявам. - Докато стигна до бюрото, той вече пишеше на лаптопа си. Не знам колко време ме остави да стърча до него в безмълвна, сковаваща тревога, преди да благоволи да вдигне поглед от работата си. Май и на него му беше омръзнало да се преструва. Раздразнението рязко беше преминало в гняв.

- Знаеш ли, мислех, че ако позволя на Жълтата ти приятелка да си тръгне, ще помогна на концентрацията ти, но явно съм грешал. - Той поклати глава. -Очевидно съм грешал за много неща.

Настръхнах, незнайно дали заради начина, по който бе казал „Жълтата ти приятелка", или намека, че не бях способна да овладея нещата, на които се опитваше да ме научи.

Време беше да си тръгна. Останех ли и секунда още, имаше опасност да кажа нещо смъртоносно за приятелството ни. Да му кажа, че Зу си има име, че е съвсем нормално да се притеснявам за нея. Трябваше да се досети, че е можело да прекарам последните няколко седмици с нея, вместо да работя тук с него. Да прекарвам времето си с него. Да утешавам и подкрепям него.

Може и да бях научила доста, може и да разбирах по-добре способностите си, но сега, докато го гледах със стиснати, разтреперани от гняв юмруци, не успявах да се примиря със загубеното. Какъв беше смисълът да се изолирам от света с човек, който не вярваше в мен, при положение че навън ме чакаха хора, които вярваха в мен.

Обърнах се рязко на пета и закрачих към вратата. Като я отворих, Кланси се провикна:

- Точно така, Руби, избягай и този път. Да видим докъде ще стигнеш!

Не погледнах назад и не спрях, въпреки че една част от мен усещаше, че това може да е краят - че обръщах гръб на единствения ми шанс да овладея способностите си. В даден момент от последните десет минути главата ми беше прекъснала връзката си с онзи упорит мускул, туптящ в гърдите ми, и откровено казано, не знаех кое от двете ме водеше надалеч от него. Знаех само - и то с категорична, абсолютна сигурност, че не исках да вижда как лицето ми се сбърчва в тъжна гримаса, да чува стоновете на вина и болка, кръжащи из главата ми.

Не можех да укрия нищо от него, а за пръв път ми се искаше да можех.

Бяха ми нужни няколко дни да осъзная, че раздялата със Зу не беше единственото събитие, повлияло на вътрешния ми свят. След като Дунди изтъкна сходството между „Ийст Ривър" и живота в изправителния лагер, нямаше как да го избия от главата си. Дънките и черните тениски на децата вече ми наподобяваха униформи. Опашките за храна ми напомняха за столовата. Когато светлините в бунгалото угасваха точно в девет вечерта и гледах как членовете на охранителния екип се разхождат пред прозореца ми, се връщах в колиба 27, на леглото под това на Сам.

Започвах да се питам дали уж мъртвите камери в офиса и из другите общи постройки не бяха включени.

На няколко пъти опитах да посетя Кланси, за да му се извиня, но той винаги ме отпращаше със студено „Днес нямам време за теб". Имах чувството, че ме наказва, но не знаех с какво точно го бях заслужила. При всички случаи бързо проумях, че той ми беше нужен повече, отколкото аз на него. Това прозрение, комбинирано със засегнатата ми гордост, ме караше да се чувствам още по-зле.

Чак в сряда, едва час преди Лиъм и останалите да се срещнат за поредното разискване на стратегиите им за освобождаване на лагерите, Кланси реши, че е готов да говори с мен.

- Няма да се бавя - казах на Лиъм, стисвайки ръката му по време на закуска. -Сигурно ще закъснея само няколко минути.

Но когато влязох в офиса на Кланси и видях състоянието му, се зачудих дали изобщо е трябвало да идвам.

- Здрасти, влез... но внимавай къде стъпваш. Съжалявам за безпорядъка.

Безпорядък? Безпорядък? Офисът му изглеждаше така, сякаш някой беше

взривил бомба вътре и беше пуснал глутница вълци да претършуват останките. Навсякъде бяха разпилени купища листове, скъсани карти, кашони... А накрая видях и Кланси - кичури коса висяха върху лицето му и беше облечен в същата намачкана бяла риза, с която го бях зърнала на предишния ден.

През седмиците на познанството ни Кланси бе изглеждал само и единствено безупречно. Дори малко се плашех от педантичната му спретнатост, която несъмнено беше резултат от възпитанието му. Ако не баща му беше отговорен за нея, то вероятно се дължеше на някоя стриктна стара бавачка, втълпявала му ден след ден колко е важно да запасваш ризата си, да лъскаш обувките си и да решеш косата си.