Александра Бракен - Тъмна дарба

Без да каже и дума повече, Кланси се завъртя на пета и тръгна към офиса. Веднага щом достигна бялата сграда, децата край нас като че ли си отдъхнаха колективно и зашепнаха смутено.

- Това беше странно.

- Защо не им даде торби, както прави обикновено?

- Тревожи се, че ако бройката ни спадне твърде много, няма да има кой да отбранява лагера.

Плъзнах бавен поглед към офиса, но първо видях Зу, която ми махаше да отида при нея.

Без ръкавици е - помислих си, докато гледах как ръката й пада свободно до тялото й. - Дано повече никога не ги сложи.

- Наистина ли се налага да тръгнете веднага? - попитах, като достигнах двама им с Лиъм. Групички деца обкръжиха Кайли и останалите с пожелания за благополучно пътешествие, подавайки им одеяла и торби с храна.

Зу се усмихна храбро и ме прегърна през кръста.

- Моля те, пази се - казах й.

Следващата бележка беше само за мен.

Ще ме намериш ли, когато всичко това свърши? Искам да ти кажа нещо, но още не знам как.

Очите ми обходиха всеки сантиметър от лицето й. Беше толкова различна от момиченцето, което бях срещнала едва преди няколко седмици. Щом се беше променила толкова много за толкова малко време, дали изобщо щях да я разпозная след години, когато нещата най-сетне се уталожеха?

- Разбира се - пророних. - И ще ми липсваш всеки ден дотогава.

Преди да излязат на пътеката и да се отправят към дивата гора, Зу се обърна и ни махна за сбогом. Хина стори същото. После изчезнаха от полезрението ни.

- Ще се справи - казах аз. - Те ще се грижат за нея. Скоро може да е със семейството си. Истинското си семейство.

- Трябва да е с нас. - Лиъм поклати глава и дъхът пресекна в гърлото му.

- В такъв случай може би трябва да я последваме.

С Лиъм се обърнахме назад. Дунди се влачеше след нас с очи, скрити зад отражението на залязващото слънце в очилата му.

- Сам знаеш, че не можем - отвърна Лиъм. - Рано е още.

- Защо? - Дунди ускори крачка да ни настигне и гласът му загуби крехкото спокойствие, което бе наподобявал досега. Веднага усетих любопитните погледи върху трима ни, затова дръпнах Дунди и Лиъм настрани. - Защо? - повтори Дунди. - Очевидно няма да получим необходимата помощ да намерим нашите родители или тези на Джак. Ще е по-добре, ако просто си тръгнем още сега, преди някой да е забелязал, че липсваме. Лесно ще настигнем Зу.

- И после какво? - попита Лиъм. Прокара разтреперана ръка през рошавата си коса. - Ще блуждаем насам-натам, докато не ги намерим, с надеждата, че няма да ни спипат и да ни пратят обратно в изправителния лагер? Дунди, тук поне сме в безопасност. Тук ни е мястото. Тук можем да сме полезни.

Усетих, навярно преди Лиъм, че това беше грешният подход. Ноздрите на Дунди се разшириха, а устните му се извиха в гневна гримаса и в ума ми прокънтяха предупредителни сирени. Знаех, че следващите му думи щяха да са не просто остри, а направо жестоки.

- Разбирам... разбирам те, Лий, ясно? - Той поклати глава. - Искаш отново да си големият герой. Искаш всички да те боготворят и да вярват в теб... и да те следват.

Лиъм се наежи.

- Това не е... - подхвана яростно.

- Е, какво ще кажеш тогава за децата, които те последваха предишния път? -Той потупа джоба на панталона си и извади оттам познатия сгънат лист. Стискаше го толкова силно, че го смачкваше в ръката си. - Какво ще кажеш за Джак и Брайън, и Анди, и всички останали? Те също те последваха, но е много лесно да ги забравиш сега, когато вече не са наоколо, нали?

- Дунди! - викнах предупредително и застанах между двама им, когато Лиъм пристъпи напред с вдигнат юмрук.

Не го бях виждала толкова освирепял досега. Алена вълна пълзеше от гърлото към лицето му.

- Защо просто не си признаеш, че правиш всичко това, за да се почувстваш по-добре, а не за да помогнеш на когото и да било? - попита ядно Дунди.

- Смяташ, че... - Думите заседнаха в гърлото на Лиъм. - Смяташ, че не са в мислите ми всяка шибана секунда от всеки шибан ден? Че мога да забравя нещо подобно? - Вместо да удари приятеля си, Лиъм заблъска с юмрук челото си, докато не се хвърлих да хвана ръката му. - Божичко, Чарлс! - извика с пресекващ глас.

- Аз просто... - Дунди тръгна да си ходи, но след няколко крачки спря и се обърна към нас. - Никога не съм ти вярвал - процеди с разтреперан глас, - когато ни обещаваше, че ще се измъкнем от лагера и ще се приберем у дома невредими. Затова се съгласих да напиша писмото си. Знаех, че повечето от нас няма да оцелеят под твоето водачество.

Пристъпих напред в същия момент, в който и Лиъм, изпъвайки ръце напред, за да възпрепятствам някоя необмислена постъпка от негова страна. Чух как Дунди се обърна зад мен и се запъти със свирепа крачка към бунгалото ни. Лиъм понечи да направи още една стъпка напред, но аз опрях ръце в гърдите му. Дишаше тежко, стиснал юмруци от двете страни на тялото си.