Александра Бракен - Тъмна дарба

- Наказание? - повторих възмутено, но тя не благоволи да поясни.

Открих го на следващото логично място.

- В случай че не знаеш - провикнах се, като стъпих на кея, - хлябът всъщност е вреден за патиците.

Дунди дори не вдигна поглед. Седнах до него, но той моментално стана и закрачи по дъските, без дори да вземе торбичката с трохи и книгата си.

- Ей! - провикнах се след него. - Какъв ти е проблемът?

Не получих отговор.

- Дунди... Чарлс!

Той се завъртя към мен.

- Искаш да знаеш какъв ми е проблемът? Така, откъде да започна? Ами, като начало мина цял месец, а още сме си тук. Отгоре на всичко тримата с Лий и Сузуме си живуркате и се забавлявате с новите си другарчета, при положение че главната идея беше да намерим начин да се приберем у дома.

- Защо се държиш така? - попитах аз. Да, не се беше вписал в обстановката толкова бързо и лесно, колкото Лиъм и Зу, но го бях виждала да си говори с другите деца в градината. Струваше ми се добре... е, може би не съвсем щастлив, но нима някога беше доволен? - Това място не е толкова зле...

- Руби, ужасно е! - избухна той. - Ужасно! Казва ни се кога да ядем, кога да спим, как да се обличаме и ни принуждават да работим. По какво се отличава от изправителните лагери?

Вдишах рязко.

- Ти настояваше да дойдем тук! Съжалявам, че не отговаря на изтънчените ти очаквания, но на нас ни харесва. Ако положиш поне малко усилия, ще видиш, че и на теб ще ти хареса. Тук сме в безопасност! Защо си се разбързал да си ходиш?

- Твоите родители може и да не са те искали, но същото не важи за нашите. На теб очевидно не ти се прибира, но аз само това чакам!

Сякаш ме простреля в гърдите; усетих как всичката кръв се изцежда от сърцето ми. Той зарови ръка в тъмната си коса.

- Работя толкова усърдно, така се старая, а ти дори не си го попитала, нали?

- Да го попитам...? - Знаех какво. Веднага щом думите напуснаха устата ми, си спомних за обещанието, което не бях спазила. Гневът ми угасна мигновено. -Много съжалявам, така се бях вглъбила в уроците, че съм забравила.

- Е, аз не съм - заяви той и ме заряза да стърча сама под слънцето.

Час по-късно стоях под струята топла вода с ръце, притиснати към лицето ми.

Баните - една за момчета, една за момичета - бяха не по-луксозни от външен клозет. Подовете бяха от полегат цимент, а душкабините - от дъски и найлонови завеси, покрити с черна плесен. Миехме зъбите и лицата си тук всяка вечер и се къпехме веднъж-два пъти седмично. Днес, тъй като шампоанът и балсамът ми с приятните им аромати вече бяха свършили, за пръв път осъзнавах, че просторното помещение миришеше на талаш.

Постоях под душа, докато не чух звънците да сигнализират края на обяда. Все още не си бях съставила план за деня, но още с излизането се сблъсках точно с онзи човек, когото дори не бях подозирала колко искам да видя.

Лиъм залитна назад от удара с мен. Мократа му коса полепваше по бузите му, по-дълга, отколкото си я спомнях.

- О, боже! - възкликнах през смях с ръка на сърцето. - Уплаши ме до смърт.

- Извинявай. - Той се усмихна и протегна ръка към мен. - Ей... май не сме се запознавали. Аз съм Лиъм.

Не знам колко време стоях като статуя, вперила поглед в ръката му, докато жлъчката се надигаше в гърлото ми бързо и неумолимо като писък.

О, господи, не - помислих си, отстъпвайки назад. - Не, не, не, ненененене...

- Защото, да ти кажа, приличаш на една моя приятелка, Руби, но нея не съм я виждал от векове, затова... - Гласът му заглъхна. - Май не избрах правилната шега, а?

Обърнах се и притиснах лице в кърпата си, за да не забележи сълзите ми.

- Руби? - Той преметна неговата кърпа през кръста ми и ме издърпа към себе си. - Това беше лиъмстюартският вариант на „Здрасти, миличка, липсваше ми страшно". Ох, леле, чак успях да те разплача.

Той приглади косата ми с длан.

- Така, край...

Лиъм се наведе и преди да успея да го спра, ме преметна през рамо.

Не ми позволи да се измъкна от хватката му, докато не влязохме в бунгало осемнайсет. Пусна ме върху разтегателния диван, който двете със Зу споделяхме, и отскочи да вземе одеялото от своето легло.

- Не ми е студено - казах му, като зави раменете ми с него.

- Тогава защо трепериш? - Лиъм седна до мен, а аз се обърнах и скътах лице до извивката на врата му, вдишвайки чистия му, дървесен аромат.

- Просто съм бясна на себе си - отговорих, като възвърнах гласа си. - Обещах на Дунди да питам Кланси дали може да използва лаптопа му, но се разсеях и забравих.