Александра Бракен - Тъмна дарба

- Хмм... - Пръстите на Лиъм разплитаха мократа ми коса. - Не смятам, че се сърди на теб. По-скоро на мен, задето още не съм ни извел оттук. Всичко това подсилва страховете му, че никога няма да се прибере у дома.

- Как да му се реванширам?

- Ами, може да попиташ за компютъра - отговори той и свободната му ръка хвана моята. - Макар че още не разбирам защо смята, че точно ти си в позиция да му искаш услуги. Имам чувството, че не съм те виждал цяла вечност.

- Така е - потвърдих аз. - Все дежуриш.

Той се засмя.

- Самотно ми е да седя по клоните на дърветата без теб.

- Кажи ми какво правиш по цяла нощ - настоях аз. - Опита ли вече да говориш с някого за освобождаването на лагерите?

- Отворих въпроса пред няколко от момчетата в моята смяна и Оливия. Тя ще опита да ни уреди среща с Кланси. Мисля... мисля, че ще се получи. Наистина. Напълно възможно е.

- Кланс каза, че със западната порта досега са имали най-много неприятности. -Вдигнах глава да го погледна в очите. - Внимаваш, нали?

Лиъм се вцепени до мен. Стана толкова неподвижен, че сякаш спря дори да диша.

- Кланс, а? - каза с неестествено ведър глас. - Май наистина си в позиция да му искаш услуги.

- Какво трябва да значи това?

Лиъм въздъхна.

- Нищо, извинявай. Не исках да прозвучи така. Радвам се, че двамата сте се сприятелили. - Опитах да го погледна в очите, но той гледаше към другия край на бунгалото, където стоеше скринът с нещата ни. - Значи, Кланси ти дава уроци, а?

- Да - отвърнах, чудейки се доколко можех да съм откровена с него. - Учи ме как да не позволявам на други хора да проникват в съзнанието ми.

- А как ти да не проникваш в съзнанието на други хора? - попита Лиъм. - И с това ли ти помага?

- Опитва се - обясних аз. - Твърди, че ако овладея контрола върху способностите си, това ще дойде от само себе си.

- Е, може да се упражняваш с мен - каза той и допря чело до моето. Усетих гъделичкането в дъното на съзнанието си, предупреждението преди потопа. Кланси ме беше научил в този миг да прекъсна физическия контакт и да си представя бяла завеса между мен и човека, с когото бях.

Само че аз не исках да направя никое от двете.

Устните му се спуснаха надолу по челото ми, прошепнаха нещо до клепачите ми, до бузите ми, до носа ми. Палците му милваха челюстта ми, но дори те спряха, когато се отдръпнах от него и извърнах лице.

- От какво те е страх толкова? - пророни Лиъм с болезнен глас.

Наистина ли някога ми е бил непознат човек?

Наистина ли някога си бях въобразявала, че ще мога да живея без него?

- Не искам да те загубя?

Той простена объркано, а очите му като че ли светеха.

- Тогава защо постоянно ме отблъскваш?

Така и не получих възможност да му отговоря. Секунда по-късно Хина влетя през вратата със Зу след себе си и ни заяви, че двете си тръгвали от лагера.

- Чакай малко, чакай малко, забави темпото - каза Лиъм. Зу търчеше из бунгалото и събираше нещата си, докато устата на Хина мелеше с нечовешка скорост. Не знаех към кого да гледам - към приятелката ми или към момичето, което очевидно бе избрала за своя говорителка. Всяка дума на Хина ни запращаше във все по-дълбок шок.

Зу. Си тръгва.

Тръгва си.

Хванах я, докато препускаше към скрина, отведох я до дивана и я накарах да седне. Явно не беше доловила смайването ни, защото лицето й направо сияеше от радост. Само един поглед към усмивката й, сякаш пращяща от електричество, накара нещо в мен да се сгърчи пораженчески.

- Ние двете и още трима други - обясняваше задъхано Хина. Навярно беше взела пътя от училището на бегом. - Двама Сини и един Жълт. Кайли най-сетне получи разрешение да напусне лагера.

Лиъм се обърна към Зу и каза:

- За какво... разходка?

Зу направи саркастична физиономия.

- Помогни ми. Искам да го разбера от теб.

Хина най-сетне замлъкна и за една нелепа секунда реших, че Зу ще отвори уста и ще ни обясни. Лиъм се напрегна видимо, сякаш и той очакваше същото нещо. Зу обаче само извади бележника от розовата си раничка и записа със спретнатия си, засукан почерк. Като обърна страницата към нас, очите й гледаха право в неговите.

Искам да отида с тях в Калифорния.

Знаех, че трябваше да се радвам за нея. Да ликувам, че най-сетне е успяла да ни каже какво желае. Просто не си бях представяла, че би поискала бъдеще без нас.

- Нали уж Кланси беше отказал на Кайли да замине? - попитах Хина.

- Така е, но в крайна сметка е успяла да го убеди.

- Какво има в Калифорния? - поинтересува се Лиъм, облегнат на една от стените на бунгалото.