Александра Бракен - Тъмна дарба

- Остави го - казах. - Просто имаше нужда да си излее мъката. А ти може би трябва да последваш примера му.

Лиъм отвори уста да каже нещо, но вместо това изсумтя мрачно, завъртя се на пета и тръгна към гората, точно в обратната посока на бунгалото. Облегнах се на ствола на близкото дърво, затворих очи и зачаках. Гърдите ми бяха толкова стегнати, че можех да поемам само плитки, малки глътки въздух.

Когато излезе от гората, потривайки лице, вече се стъмваше. Кожата по двете му ръце беше раздрана и кървяща от ударите по нещо твърдо. Лицето му бледнееше в сумрака, сякаш червената маска на гнева беше паднала и сега му оставаше само сива тъга. Щом ме доближи, протегнах ръка и обвих мускулестия му, топъл кръст. Той преметна своята през раменете ми и ме придърпа към себе си, притискайки лице към косата ми. Вдишах дълбоко от утешителния му аромат - дървесен пушек, трева и естествена кожа.

- Дунди не говореше сериозно - пророних, докато го водех към един паднал дънер. Още трепереше и като че ли се олюляваше на краката си.

Не седна на дънера, а по-скоро се срути върху него и се приведе напред, за да обгърне коленете си с ръце.

- Това не променя факта, че говореше истината.

Поседяхме там дълго време - достатъчно дълго, че слънцето да се скрие зад дърветата, а после и зад хоризонта. Тишината и застоят между нас станаха непоносими. Вдигнах ръка и я плъзнах нежно надолу по валчестите кости между раменете му.

Лиъм се понадигна бавно, обръщайки лице към мен.

- Дали е добре? - прошепна той.

- Май е най-разумно да проверим - отвърнах.

Не помня как се придвижихме до бунгалото, а само че като стигнахме, Дунди седеше на верандата с обляно в мълчаливи сълзи лице. Очите му преливаха от разкаяние и чувство на вина. Не бях очаквала, че сърцето ми може да се свие още повече.

- Всичко приключи - заяви той, когато с Лиъм седнахме от двете му страни. -Всичко.

Не помръднахме дълго време.

Не биваше да се учудвам, че Лиъм веднага продължи с караулите, но му бяха нужни доста уговорки, за да върне вниманието си към лагера. Неведнъж присъствах на разговорите му с Оливия относно възможните начини за преодоляване на охранителните им съоръжения и вмятах собствените си предложения за това как да сервират плановете си на Кланси.

Ентусиазмът - особено този на Лиъм - беше заразително нещо. Някои вечери просто се отпусках и го наблюдавах как се вживява все повече и повече, размахвайки ръце, сякаш опитваше да извае идеите си от въздуха, за да ги видим и ние. Думите му бяха пропити с такава непоклатима надежда, че осезаемо въодушевяваха всички край него. До края на първата седмица интересът към проекта му беше скочил дотолкова, че ни се наложи да преместим срещите от малкото ни бунгало до огнището. Лиъм вече ходеше навсякъде с групичка предани последователи, всеки от които се бореше за вниманието му.

Двамата с Дунди нямахме особено желание да се върнем в играта. Той ми прости, навярно защото тъжните хора не обичаха да остават за дълго насаме с тъгата си. Така и не се върна на работа в градината, но и онова момиче, надутата отговорничка, не изпълни заканата си да го издаде.

Аз продължих уроците с Кланси. Или поне опитах.

- Къде ти е умът днес?

Не в атака срещу неговия, поне това беше сигурно.

- Покажи ми за какво мислиш - каза ми, като отворих уста да отговоря. - Не искам да чувам. Искам да видя.

Отлепих очи от петното слънчева светлина, разляло се по пода. Кланси отвърна на погледа ми с раздразнение, каквото бях виждала по лицето му само веднъж досега - когато един от малкото останали Жълти не беше успял да подкара една от пералните.

Към мен обаче никога не беше проявявал такова озлобление.

Затворих очи и отново протегнах ръка към неговата; извиках в съзнанието си спомена за това как розовата раница на Зу изчезва сред живия плет от дървета. През изминалите няколко седмици все по-малко от разговорите ни се случваха с думи. Когато искахме да си споделим нещо, го правехме по нашия начин -говорехме на нашия език.

Но не и днес. Неговото съзнание беше като зазидано, а моето - като желе.

- Извинявай - пророних. Нямах сили дори да се разочаровам от себе си. Усещах как потъвам в странна дупка, такава, в която всеки шум, всяка гледка през прозореца бяха достатъчни да отвлекат вниманието ми. Просто се чувствах уморена. Объркана.

- Да ти кажа, имам си и друга работа - продължи той. Под думите му кипеше нещо. - Чакат ме обиколки и разговори с доста хора, но аз се опитвам да помогна на теб. Тук съм с теб.