Александра Бракен - Тъмна дарба

Днес обаче Кланси изглеждаше потресаващо.

- Добре ли си? - поинтересувах се, затваряйки вратата след себе си. - Какво става?

- Опитваме да организираме удар за медицински материали. - Кланси се настани в стола си, но само след миг лаптопът му запиука и той отново скочи на крака. - Дай ми секунда.

Побутнах с крак един от листовете, разпилени по пода, за да прочета какво пише на него.

- Това са доклади за обичайната нощна посещаемост на едно близко крайпътно заведение за почивка на тираджии - обясни Кланси, сякаш прочел мислите ми. Пръстите му летяха по клавиатурата. - И сведения на Лигата за присъствието на агенти от СОП в района. Доколкото разбираме, „Леда Корпорейшън" вече наема правителствена охрана на товарите си.

- Но защо СОП? - учудих се аз.

Кланси сви рамене.

- Те са най-голямата военна сила, с която правителството разполага в момента и благодарение на скъпия ми татко, най-организираната.

- Да, има логика. - Изправих се, но веднага щом очите ми попаднаха на светещия символ върху капака на лаптопа, се сетих за Дунди. - Може ли да те помоля за една услуга?

- Само ако първо ми позволиш да ти се извиня.

Седнах на стола отсреща и забих поглед в ръцете си.

- Не може ли просто да забравим за случилото се?

- Не, не и този път - отвърна той. - Ей, ще ме погледнеш ли?

Изражението на лицето му само по себе си накара сърцето ми да нарасне двойно. Така или иначе си беше опасно красив, но измъченият му вид днес беше направо смъртоносен.

Грижа го е - прошепна тънко гласче в главата ми. - Грижа го е за теб.

- Съжалявам, че избухнах - подхвана Кланси. - Не биваше да казвам онези неща за приятелката ти Сузуме и определено не биваше да намеквам, че не се стараеш.

- Тогава защо го каза?

Той прокара ръка по лицето си.

- Защото съм идиот.

- Това не е отговор - поклатих глава аз. Наистина ме нарани.

- Руби, не е ли очевидно? - попита той. - Харесвам те. Познавам те само от...

колко, месец? А навярно си единственият истински приятел, който съм имал от десетгодишна възраст, когато стана ясно какво съм всъщност. Постъпих глупаво, като ти се ядосах, задето мислите ти бяха при някой друг, а не само с мен.

Вцепених се от смайване.

- Не пуснах Сузуме и приятелите й, защото се надявах това да помогне на концентрацията ти. Пуснах я, защото мислех, че така ще те зарадвам. Дори не ми мина през ума, че ще се притесняваш за нея, особено след като си я защитавала толкова ревностно досега.

Не е само до това , че го е грижа за теб.

Трябваше да извърна поглед. Да разиграя ситуацията в главата си. Мозъкът ми се беше превърнал в каша, а и сърцето си не чувствах в много по-добро състояние.

- Вероятно бих могла да ти простя...

- Но само ако ти направя въпросната услуга? - Дочувах усмивката в гласа му. -Добре. Слушам те.

- Ами... знам, че не го позволяваш, но се надявах да направиш изключение в този случай. - Най-сетне се престраших да вдигна очи към него. - Един от приятелите ми... иска да използва компютъра ти, за да опита да се свърже с родителите си.

Усмивката му посърна.

- Приятелят ти Лиъм?

- Не, Ду... Чарлс Мериуедър.

- Онзи, дето не се явява на работа в градината?

Ясно, в крайна сметка, отговорничката го беше изпортила.

Кланси затвори мълчаливо лаптопа и стана.

- Много съжалявам, Руби, но вече казах, че никой друг няма да напуска лагера.

- О, не! - отрекох аз с пресилен смях. - Той иска просто да се увери, че родителите му са добре.

- Не - отсече Кланси, заобиколи бюрото и седна на ръба му пред мен. - Иска да уреди заминаването си и да те вземе със себе си. Не се опитвай да го прикриваш, Руби. Всичко ми е ясно. Не се и съмнявам, че е достатъчно отчаян да издаде на родителите си местонахождението на лагера ни.

- Никога - застъпих се за Дунди. - Уверявам те.

- Беше тук, когато преди няколко седмици двама натрапници проникнаха на територията ни. Сама видя колко е лесно да се промъкне човек. Ами ако не бяха задействали алармата? Можехме да пострадаме сериозно. - Лицето на Кланси беше притъмняло, угрижено. - Щом Чарлс иска да се свърже с родителите си, кажи му, че трябва да попълни молба с инструкции като всички останали. Трябва да основавам решенията си, преценявайки възможността от заплаха за лагера; колкото и да ми се иска да помогна на приятеля ти.

Отговорът му не ме задоволяваше. Дунди щеше да предпочете изобщо да не се свързва с родителите си, отколкото да предостави на непознат човек достъп до единствения му начин за безопасна комуникация с тях.