Александра Бракен - Тъмна дарба

- Макар че... - продължи след секунда Кланси, като седна до мен и вдигна краката си на бюрото. - Има едно нещо, с което би могла да ме убедиш.

Не можех да го погледна.

- Петнайсет минути, Руби. Искам ти да бъдеш моя учителка за петнайсет минути.

На какво можех да го науча аз?

- Ще ми се да ми обясниш как точно заличаваш нечия памет. Знам, че не се гордееш с това, и знам, че ти е причинило много болка в миналото, но ми се струва полезен трик и ще съм ти благодарен, ако ме научиш на него.

- Ами... може да опитам.

Все едно имах право да му откажа след всичко, което беше сторил за мен. Само дето нямах представа как да го науча на подобно нещо. Та аз почти не го разбирах.

- Мисля, че ако се запозная с него, ще съм способен да ти помогна с предотвратяването на нови инциденти. Как ти звучи?

Всъщност звучеше доста добре.

- Ако нямаш нищо против - продължи той, - бих искал да разгледам спомените ти, за да потърся някои улики. Имам едно съмнение, което ми се ще да проверя.

Едва ли очакваше изобщо да се замисля върху искането му, но така стана. Беше влизал в главата ми безброй пъти, беше виждал неща, за които не бях продумвала на никого. Но някак бях успявала да му забраня достъпа до истински значимите неща, до сънищата, които държах да защитя.

Замислих се за думите на Лиъм, когато ми беше разказал за сестра си. Тези спомени са си лично мои .

Но ако исках бъдеще със семейството си - с Лиъм, трябваше да сваля гарда. Да пусна Кланси до всяко кътче на съзнанието си, щом така имаше шанс да предотвратя подобни случки.

Можеш да му се довериш - увери ме същото онова гласче. - Той ти е приятел. Никога не би преминал границата на допустимото.

- Добре - съгласих се накрая. - Но само тези спомени, след което ще позволиш на Чарлс да използва компютъра ти.

- Дадено.

Кланси коленичи пред мен, обхвана с една ръка челюстта ми, а другата прокара през косата ми. Опитах се да преглътна близостта му, самонадеяната му увереност, че не нямам нищо против нея. Не за пръв път сядахме толкова близо един до друг, но сега като че ли беше различно.

- Почакай - прекъснах го аз, облягайки гръб назад. - Обещах на Лиъм и другите, че ще отида при тях. Съгласен ли си да го оставим за по-късно? За утре може би?

- Ще отнеме само секунда - увери ме Кланси с утешителен, нисък глас. -Просто затвори очи и си мисли за сутринта на десетия ти рожден ден.

Хайде - подкани ме същото онова гласче. - Хайде , Руби...

Преглътнах сухо и му се подчиних - върнах се в някогашната си стая със сините й стени и панорамен прозорец. Малко по малко интериорът сам се нареди пред затворените ми очи. Празните стени се окичиха с бродерии от баба, снимки на родителите ми и схема на вашингтонското метро. Виждах и шестте плюшени играчки, с които винаги спях, разпилени по пода до яркосинята ми завивка. Дори някои напълно забравени подробности - лампата на малкото ми бюро, провисналата полица в библиотеката ми - внезапно изплуваха напълно ясно.

- Добре. - Чувах Кланси някъде отдалече, но го чувствах близо до себе си, все по-близо и по-близо. Дъхът му стопли бузата ми с неочаквания си допир. -Продължавай... - Звучеше задъхан. - Продължавай да мислиш... - Видях лицето му през лъскава мъгла; тъмните му очи прогаряха трептящия въздух. Виждах само него, защото в тези няколко мимолетни момента като че ли единствено той съществуваше в света ми. Чувствах всяка част от себе си бавна и топла, досущ като мед. Кланси примигна веднъж, после втори път, сякаш за да избистри собствения си замъглен поглед, да си спомни каква мисия имаше тук. - Просто продължавай... - Тогава устните му... устните му се озоваха толкова близо, усмихваха се до моите. Пръстите му се заровиха в дългите ми коси, докато галеше с палци бузите ми. - Ти... - подхвана с дрезгав глас - ... ти си... - Нещо горещо и тъмно се надигна в мен и се разля като пламенна вълна в тялото ми. Той плъзна ръце надолу по шията ми, по раменете ми, по ръцете ми, надолу...

В следващия момент нежността изчезна.

Устните му се притиснаха към моите с такава сила, че ги отвориха, откраднаха дъха ми и сетивата ми, и реалността. Кожата на лицето му беше гладка и хладна до моята, но аз горях - горях. Треската вцепени тялото ми и се озовах на леглото, притисната назад към възглавниците, сякаш падах през облаци. Кръвта се бе изцедила от главата ми и сега усещах само глух пулс в нея. Ръцете ми сграбчиха ризата му - имах нужда да се хвана за нещо, да се задържа, за да не пропадна твърде надълбоко.