Александра Бракен - Тъмна дарба

Именно непрестанният тормоз за някой по-пикантен спомен най-сетне доведе до истински резултат.

- Задължително ли трябва да е спомен? - попитах.

Той като че ли се замисли по въпроса.

- Май е най-добре да опиташ с нещо друго този път. С нещо въображаемо. -Навярно се заблуждавах, но внезапно лицето му ми се стори много по-близо до моето. - Представи си нещо, което искаш. Или... някого?

Каза го като въпрос, и то сериозен, макар и замаскиран с небрежен, равнодушен глас. Аз успях да задържа лицето си безизразно.

- Добре - съгласих се накрая. - Мисля, че съм готова.

Кланси не изглеждаше толкова сигурен. Аз обаче бях. Точно тази фантазия се прокрадваше в сънищата ми от седмици, превземайки кратките моменти, в които не упражнявах способностите си.

Навести ме през третата ни нощ в „Ийст Ривър", точно в онзи отрязък от време, който разделяше деня от нощта. Подскочих стреснато в леглото; единствените звуци край мен бяха хъркането на Дунди и мятането на Зу. Всеки сантиметър от тялото ми беше изтръпнал, но все пак опитах да премисля току-що видяното -дали не се беше случило наистина, или пък не предстоеше да се случи.

Точно този сън за нищо на света не исках да споделям с никого; носех го дълбоко скрит в сърцето си, толкова дълбоко, че дори го бях забравила, докато не изскочи наяве, напълно оформен и жив.

Явно в него беше пролет. Черешовите дръвчета в дъното на улицата ни в Сейлъм бяха разцъфнали.

Минахме покрай тях с Черната Бети - двамата с Лиъм бяхме на предните седалки и слушахме песен на Led Zeppelin, която може и да не беше истинска. От двете страни на портата пред къщата на родителите ми бяха завързани бели балони, сочещи като водени от вятъра стрелки отворената входна врата. Лиъм, облечен в дрехите от деня на запознанството ни, ме хвана за ръка и тръгнахме заедно по коридора на къщата, през светложълтата кухня, докато не достигнахме вратата към задния двор, отвъд която ни очакваха всички.

Всички. Родителите ми. Баба. Зу. Дунди. Сам. Седяха на одеялото, разпънато върху ливадата, и баща ми ги гощаваше с нещо, опечено на скарата. Мама търчеше наоколо и връзваше още балони, а ръцете ù бяха изцапани с тъмна пръст след засаждането на всички нови светли цветя, отрупали някога празната тревна площ. Поздравихме всички, прегърнах Сам, посочих на Зу птичките по клоните на дърветата и запознах Дунди с майка ми.

После Лиъм се наведе и ме целуна... и нямах думи да опиша чувството.

Кланси опита да нахлуе в съзнанието ми по същия начин като преди - с лек гъдел, последван от рязък напор. Бях толкова погълната в мисли за съня си, че дори не бях усетила кога е взел ръката ми, за да започне.

Харесвах го много. Повече, отколкото някога бях очаквала да го харесам. Но той нямаше място в този ми сън. Не исках да го споделям с него.

Отблъснах грубо ръката му, а после вложих всички сили в онзи въображаем чифт ръце, за да го избутам от съзнанието си.

Неговата стратегия със завесата не беше подействала при мен, но виж, тази...

Бяхме обсъждали нападението като метод на защита. Е, този подход се оказваше твърд ефективен. Още преди да отворя очи, усетих как Кланси се отдръпна назад, изпъшквайки от болка.

- О, боже! - възкликнах, когато най-сетне се отърсих от мъглата, погълнала главата ми. - Много съжалявам!

Но Кланси вдигна поглед с усмивка.

- Казах ти. Казах ти, че ще намериш начин.

- Може ли отново? - попитах ентусиазирано. - Искам да се уверя, че не беше просто щастлива случайност.

Кланси потри челото си.

- Става ли първо да си починем малко? Чувствам се така, сякаш току-що си напердашила мозъка ми.

Но Кланси така и не можа да си почине. Почти веднага, щом думите напуснаха устата му, и двамата чухме различен вид предупредителен сигнал. Откъм другия край на стаята долетя оглушителна сирена, каквато не бях чувала преди, почти като аларма на кола. Той изтръпна и сведе глава като да се скрие от шума, макар че веднага скочи от леглото.

Стигна до бюрото и отвори лаптопа. Въведе паролата си с летящи по клавиатурата пръсти и осветено от синьо-белия екран пребледняло лице. Застанах зад него тъкмо когато отваряше нова програма.

- Какво става? - попитах. - Кланс?

Той не вдигна поглед.

- Задейства се една от алармите в лагерния периметър. Не се безпокой, може да е фалшива тревога. Случвало се е някое животно да се доближи твърде много до жиците.

Отне ми цяла минута да осъзная какво виждам. Четири видеоекрана с различни цветове в четирите ъгъла на монитора; поглед от четири различни страни към границите на лагера. Кланси се наведе напред и стисна с ръце лаптопа.