Александра Бракен - Тъмна дарба

- Интересно - беше сдържаният му коментар.

Зу и Дунди виждах всеки ден, но с Лиъм беше съвсем различно. Охранителният екип му беше възложил втората смяна - от пет следобед до пет сутринта - и територията чак в далечния западен край на езерото. Обикновено след работа беше твърде уморен да се връща в бунгалото, затова най-често оставаше да спи в някоя от палатките до входа на лагера. Веднъж-два пъти го видях да разговаря оживено с група хора на закуска и да посещава Зу в класната стая, но дори това винаги се случваше от прозореца в стаята на Кланси.

Липсваше ми наистина болезнено, но разбирах, че си има своите задължения. Когато ми оставаше свободно време, обикновено мислех за него, но бях толкова съсредоточена в уроците ни, че рядко позволявах на ума си да блуждае твърде дълго.

Кланси се засмя и отново привлече вниманието ми към себе си - честно казано, не знаех как изобщо успявах да го насоча другаде. Беше облечен в бяла тениска с яка, която подчертаваше естественото сияние на кожата му, и старателно изгладени бежови панталони, небрежно навити до глезена. Винаги когато излизаше на срещи с други хора, носеше спретнати, чисти, изгладени до съвършенство дрехи - но не и с мен.

Тук не ни се налагаше да се стараем излишно. Не и един пред друг. През първите уроци седяхме от двете страни на абсурдното му бюро; имах чувството, че се защитавам пред някой училищен директор, вместо че получавам напътствия за употреба на пси-способностите ми от новия ми гуру. След това се преместихме на пода, но след няколко часа гърбът ми пищеше от болка. Кланси беше предложил да седим на тясното му легло. Той на единия край, аз - на другия. С времето обаче започвахме да се приближаваме един към друг. Скъсявахме разстоянието върху червеното му покривало с всеки следващ урок, докато един ден не се изтръгнах от транса, в който ме бяха вкарали тъмните очи на Кланси, осъзнавайки, че сме допрели колене.

- Извинявай - пророних, като върнах поглед към него. - Може ли да започнем отначало?

Май намираше смущението ми за забавно.

- Отначало? Да не би да репетираме за някоя пиеса? Да извикам ли Майк и да го накарам да се заеме с декорите?

Не знам защо се засмях на това - дори не беше толкова смешно. Вероятно опитите ми да атакувам мозъка му със своя ме бяха смахнали малко. Единственото нещо, което знаех със сигурност, беше, че когато стисна ръката ми, голямата му топла длан ми подейства така успокоително.

- Опитай отново - каза той. - Този път си представи, че онези невидими ръце, за които ми разказа, са ножове. Разрежи мъглата.

Лесно беше на думи. Кимнах и затворих очи, мъчейки се да потуша пламъка в бузите си. Всеки път, когато използваше нелепото ми обяснение за това как усещах работата на мозъка си, ме хващаше срам. Първия път се присмя на сравнението ми и заразмахва пръсти пред лицето ми, сякаш правеше магии.

В течение на уроците изпробва няколко различни метода, за да ми демонстрира какво се изисква от мен. Слизахме до килера, за да гледам как влиза в съзнанието на Лизи и само и само да ме разсмее я кара да кудкудяка като кокошка. Показа ми колко е лесно да повлияе върху настроението на няколко души наведнъж, разрешавайки спор между две деца, без да каже и дума. Веднъж седнахме на малката веранда пред офиса и прочете мислите на всеки минувач -включително на горката Хина, която очевидно беше отчаяно влюбена в него.

Най-просто казано, Кланси можеше всичко. Да блокира атаките на моето съзнание, да ми внуши мисъл, чувство, страх. Сигурна съм, че веднъж дори успя да ми насади сън. Не исках да го разочаровам, не и при положение че ми отделяше толкова много от безценното си време - мисълта караше цялото ми тяло да се вцепенява от ужас. Казваше ми да не се насилвам, че на него самия му е отнело години да овладее всичко това, но аз настоявах да не забавяме темпото, за да поема контрола върху способностите си час по-скоро. Имах чувството, че най-добрият начин да се отплатя за вниманието му е като постигна умения, с които да се изправя с гордост до него, вместо със срам.

Докато не отключех всички тайни, двамата с него нямаше да сме равни. Беше ме наричал своя „приятелка" в няколко случая, по време на уроците ни и пред други деца, и за моя изненада, думата ми носеше неприятно чувство. Кланси имаше стотици приятели. Исках да бъда нещо повече за него - да бъда човек, на когото да се доверява, с когото да споделя.

Понякога ми се искаше да се приведе по-близо до мен, да прибере някой кичур коса зад ухото ми. Мисълта беше срамна, чисто момичешка и нямах представа от кое тъмно кътче на съзнанието ми бе изпълзяла. Май главата ми си играеше игрички с мен, защото знаех, че всъщност искам същото това нещо от Лиъм - и повече дори.