Александра Бракен - Тъмна дарба

- Наистина ли сте крали плодове? - попита внимателно Кланси. - Моля ви, отговорете ми искрено.

Трите момчета се спогледаха. Отговорът дойде от най-голямото, седнало по средата.

- Да, крадохме. Много съжаляваме.

Вдигнах вежди.

- Благодаря, че бяхте откровени - каза Кланси. - Мога ли да попитам защо?

Момчетата се умълчаха за няколко минути. Накрая, след известно уговаряне,

Кланси отново получи истината.

- Пит е много болен и не може да става дори за да яде. Не искаше никой да разбира, защото се притесняваше, че ще му се скарат, задето не е дежурил с парцала тая седмица... пък и не искаше да те разочарова. Съжаляваме, много съжаляваме.

- Разбирам - отвърна Кланси. - Но ако Пит е толкова болен, е трябвало да ми кажете.

- На последната лагерна среща ни каза, че лекарствата били на привършване. А той не искаше да взима от тях, за да има за по-болни деца.

- Само че май на него ще му трябват, щом няма сили дори да излезе за храна -отбеляза Кланси. - Но нали знаете, че като взимате храна от градината, може да нарушите графика за готвене, което засяга всички.

Момчетата кимнаха с горестни изражения. Кланси огледа децата, струпали се край нас, и попита:

- Според вас как трябва да се отплатят за откраднатите плодове?

Отговорничката отвори уста, но едно по-голямо момче излезе пред нея и облегна греблото си на мрежата, издигната около градината.

- Ако те са съгласни да плевят няколко дни, ние ще се организираме да носим храна и лекарства на Пит.

Кланси кимна.

- Звучи справедливо. Какво мислят останалите?

Отговорничката като че ли се канеше да тропне ядосано с крак, но в този момент всички останали изказаха съгласие с предложеното „наказание". Ако съдех по зачервените й бузи, развръзката на спора далеч не я задоволяваше.

- Това не е просто единичен случай, Кланси - обясни тя, докато ни изпращаше от градината. - Хората си мислят, че могат просто да влизат тук и да взимат каквото си поискат, а няма как да заключим градината като склада!

- Обещавам да включа този въпрос в графика за разискване на следващата лагерна среща - увери я Кланси с една от типичните си усмивки. - Ще заема челна позиция.

Този отговор като че ли я удовлетвори, поне засега. След един любопитен поглед към мен императрицата на зеленчука се завъртя на пета и се върна с маршова стъпка във владенията си.

- Леле - коментирах аз. - Ама и нея си я бива.

Той сви рамене, чоплейки отнесено дясното си ухо.

- Има право. Ако храната в склада намалее, трябва да разчитаме на градината, а ако тя постоянно е под атаки на крадци, ще имаме неприятности. Май всички тук вече разбират колко взаимосвързани са всички елементи от живота в „Ийст Ривър". Ей... имаш ли нещо против да навестим Пит?

- Не, разбира се - отвърнах с усмивка.

Малкото момченце беше затрупано под планина от одеяла - ако съдех по празните дюшеци наоколо, останалите момчета на драго сърце му бяха отстъпили и своите. Когато пламналото му лице най-сетне изникна изпод завивките, аз го поздравих и се представих. Кланси остана да поговори с него петнайсетина минути, но аз изчаках навън, наблюдавайки лагерния живот. Децата ми махаха с усмивка, сякаш бях сред тях от години, не от дни. Аз също им помахвах, макар и със стегнати гърди. Не знам кога точно го бях осъзнала, а може би прозрението бавно се беше наслагвало в ума ми, но вече виждах, че именно черното - цветът, който с годините бях започнала да мразя и избягвам -беше нещото, което внушаваше на тези деца поне малка доза гордост и сплотеност.

- Тук никога няма да се чувстваш сама - обяви Кланси, затваряйки вратата на бунгалото след себе си.

След това посетихме пералното помещение и се отбихме до тоалетните, за да проверим дали кранчетата и осветлението работят добре. Все се намираше по някой да спре Кланси, за да му зададе въпрос или да направи оплакване, но той изслушваше всички най-търпеливо. Гледах го как изглажда неразбирателство между двама съквартиранти, приема предложения за вечеря и изказва мнението си по въпроса за това дали е необходимо назначаването на още деца в охранителния екип.

Докато стигнем до бунгалото, което служеше за класна стая на Лавчетата, вече едва стоях на краката си. Кланси обаче беше готов да даде ежеседмичния си урок по американска история.

Стаичката беше малка и претъпкана, но добре осветена и украсена с пъстроцветни плакати и рисунки. Забелязах Зу и розовите й ръкавици още преди да видя тийнейджърката, която проследяваше с пръст река Мисисипи върху старата карта на Съединените щати, закачена в предната част на помещението. Хина седеше до Зу, разбира се, и си водеше записки ентусиазирано. Май не биваше да се изненадвам, но децата посрещнаха Кланси с радостни възгласи. Момичето веднага му освободи импровизирания подиум.