Александра Бракен - Тъмна дарба

- Тогава защо изобщо го направиха? - зачудих се аз. - Поели са голям риск да спасят само две деца.

- Две изключително ценни деца от крайно рядък вид - поправи ме той. - Деца, които в противен случай щяха да загубят живота си. - Като видя изражението ми, добави състрадателно: - Нали не мислиш, че биха оставили деца като нас живи? Не и Оранжеви способности. Жълти - да, защото те са по-лесно контролируеми, но не и Оранжевите.

Прокарах ръка през лицето си.

- Ами Червените? И тях ли са избили?

- Не - отвърна Кланси. Гласът му стана тих, колеблив. - Сполетяла ги е още полоша съдба.

Изчаках да продължи, кършейки ръце в скута си.

- Строго секретната програма на президента. - Кланси скръсти ръце и се наведе назад. - Проект „Джамборе". Скъпият ми татко обучава специална армия, съставена от всички Червени, събрани от лагерите. Така че сигурно разбираш защо... - Той се покашля. - Защо Лигата иска да си присвои всички останали опасни деца.

Поклатих глава и скрих лице в дланите си. Толкова сценарии си бях представяла - толкова ужасни неща очаквах да са се случили на онези деца, но този беше твърде покъртителен, за да ми хрумне дори.

- Как са могли да ги принудят? - попитах глухо. - Защо са се съгласили?

- Нима са имали друг избор? - отвърна Кланси. - Заплашили са ги, че ако не съдействат, семействата им ще пострадат. Подложили са ги на специална подготвителна програма, чиято цел е била да ги уверят, че са необходими кадри, за които ще полагат добри грижи. Преди баща ми и съветниците му да разберат, че влияя на действията им, успях да наложа някои промени в програмата, така че наистина да се грижат за тях... или поне по-добре, отколкото в лагерите. - Той поклати глава. - Не ги мисли. Някой ден ще се освободят от оковите на баща ми.

Пък и не са мъртви - казах си. - И това не е малко.

- Руби.

Вдигнах очи, скована от студен ужас.

- Позволи ми да ти предам знанията си - прошепна той и протегна ръка да отмести косата от бузата ми. Стегнатата топка нерви в стомаха ми се отпусна от допира му и усетих как малкото ми подозрения за него се разплитат. Бяхме еднакви, поне що се отнасяше до най-важните неща. Той искаше да ми помогне, макар че нямах какво да му предложа в замяна.

- Никой няма да може да те нарани или промени, ако си способна да се отбраняваш - увери ме с нежен глас.

Не депресията ме подтикна да продължа напред, нито пък самосъжалението. Беше чистата, концентрирана омраза, просмукала се в гърдите ми. Някога ме беше водила мисълта, че Беглеца ще ми помогне да си върна стария живот, но вече знаех, че това не е достатъчно. Нуждаех се от него, за да защитя бъдещето си. Следващите ми думи прогориха въздуха между нас.

- Научи ме.

Тук Кланси беше всемогъщ, но не използваше силата си. Чудех се как човек, способен да влияе върху мислите на околните, имаше такъв вроден магнетизъм. Видях го с очите си, когато предложи да ме разведе из лагера.

Само помаха на децата в черно, струпани край огнището, и появата му като че ли нажежи въздуха. По всяко лице, което подминавахме, грейваше усмивка и нямаше човек, който да не ни махне или да не ни поздрави гласно, макар и с бързо „Ехо!".

- Разказвал ли си на някого от тях какво си преживял? - поинтересувах се аз.

Той ме погледна с ъгълчето на окото си, сякаш въпросът ми го беше хванал неподготвен. Пъхна ръце в задните джобове на панталона си и отпусна умислено рамене.

- Всички ми гласуват такова доверие - обясни с малка, тъжна усмивка. - Не искам да ги тревожа. Трябва да вярват, че мога да се грижа за тях, в противен случай системата ни не би проработила.

И въпросната „система" беше нещо изумително. Едно е да дълбаеш символа пси по сградите и да окачваш знамена по верандите, но съвсем друго истински да вкорениш посланието му.

За пръв път срещнах реално доказателство за това, когато момичето, отговорно за градината, ни пресрещна по главната пътека и настоя Кланси да накаже три деца, които според нея задигали плодове изпод носа й.

Бяха ми нужни точно две секунди от отговора на Кланси да осъзная, че животът в „Ийст Ривър" не се градеше върху строги, безкомпромисни правила, а почти напълно върху личната му преценка и онова, което всичките му поданици считаха за справедливо.

Обвиняемите бяха три Зелени момчета, доскорошни Лавчета. Отговорничката за градината ги беше накарала да седнат в тъмната пръст като мишени за стрелба. И тримата бяха облечени в черни тениски, но дънките им бяха в окаяно състояние. Останах настрана, а Кланси коленичи пред тях, без да се притеснява, че калта ще нацапа собствените му прилежно изгладени панталони.