Александра Бракен - Тъмна дарба

- Намислил си някоя обиколка ли? - настоя тя. - Нали така се осведомяваш за графика на товарните камиони?

- Защо питаш?

- Просто... не си ходил повече от година - отвърна Оливия. - А някога ходеше постоянно. Знам, че нямаме недостиг на провизии, но ако организираш среща с източника си...

- Не - отрече категорично Кланси. - Вече не мога да оставям лагера. Опасно е.

Дъските на пода изскърцаха.

- Да не би да е изскочило нещо в системата на СОП? - разнесе се грубият глас на Хейс.

- Чули са за кражбата на плодовете, естествено - отвърна Кланси. - Нямаше как да я пропуснат, особено като се има предвид, че сте осакатили шофьора.

- Защо говориш така?

- Защото трябваше да го оставите на пътя, както ви бях казал. Оценявам желанието ви да разпространявате символа ни, но не можахте ли да го нарисувате върху камиона?

- За имиджа ни ли се притесняваш? - попита ядосано Оливия.

- На повечето хора ще им е трудно да приемат, че не сме чудовища и без да обезобразяваме невинни хора - обясни Кланси. - Затова, моля ви, продължавайте да разпространявате черния цвят. Да използвате символа ни. Просто... гледайте да сте по-дискретни.

- Какви да сме? - попита Хейс.

- Съжалявам, но ще се наложи да прекъсна срещата ни. Струва ми се, че двамата държите нещата под контрол, а и отвън ме чака човек - каза Кланси. Отдръпнах лице от вратата. - Лив, планирай удара. Аз ще се погрижа за бройката.

Заслизах колебливо по стълбището, но нямаше смисъл да се преструвам, че не съм подслушвала разговора им. Вратата се отвори и момичето - Оливия - излезе първа. Беше висока и стройна, с дълги крака и сияен тен.

Поклатих глава и направих път на двама им с Хейс да минат. Оливия беше що-годе на моя възраст, но изглеждаше доста по-голяма. Така си представях двайсетгодишните жени. Когато отново вдигнах поглед, Кланси вече се беше облегнал на касата на вратата, ухилен до уши.

- Върна се. - Махна ми да вляза и ме покани да седна пред бюрото му. На път към него хвърлих бегъл поглед през не докрай дръпнатата завеса към другата част на помещението.

Кланси зае обичайното си място зад бюрото и се отпусна назад в стола си с широка усмивка на лице.

- Какво те накара да размислиш?

- Ами... реших, че си прав - промълвих аз. - Толкова малко останахме. - И искам да знам как мога да съм с хората , които обичам , без да се залича от паметта им.

- В системата на Лигата прочетох, че не са успели да намерят други Оранжеви, освен теб и Мартин - потвърди Кланси. - Повечето Червени са били избити. Това ни нарежда на челно място.

- Вероятно - отвърнах аз. Хрумна ми още една мисъл. - Как така имаш достъп до системата на Лигата? И тази на СОП? - Махнах с ръка към стаята. - Изобщо до всичко това?

- Имам приятели навсякъде - отвърна просто Кланси. Пръстите му забарабаниха по бюрото. - А баща ми не ме закача, защото няма да му хареса, ако разкрия, че всъщност не съществува изправителна програма, не и за хора като нас двамата.

- Нас двамата - повторих аз.

Кланси прокара пръсти през косата си.

- Първото нещо, което трябва да разбереш, Руби, е, че ние с теб не сме като другите. Ние с теб... сме последните Оранжеви. Различни сме. Специални. Не... не, чакай малко, въртиш очи, но трябва да ме изслушаш, ясно? Защото второто нещо, което трябва да разбереш, е, че всички - баща ми, надзирателите в лагерите, учените, войниците от СОП, Детската лига - всички са те лъгали през цялото това време. Различни сме не заради способностите си, а защото не могат да ни манипулират.

- Не разбирам за какво говориш - казах аз.

Той стана и заобиколи бюрото, за да седне на стола до мен.

- Ще ти помогне ли, ако първо ти разкажа моята история? - Вдигнах очи към неговите. - Но трябва да ми обещаеш, че ще си остане между нас двамата.

Имах опит с пазенето на тайни.

- Добре - съгласи се той. - Дай ми ръката си. Ще е най-добре да ти покажа.

Винаги когато прониквах в нечие съзнание, се чувствах така, сякаш потъвам. Много често се озовавах сред блато от смътно осветени спомени и несдържани чувства, но без карта, фенер и всякаква представа как да се измъкна оттам.

Ала в съзнанието на Кланси нямаше нищо плашещо. Спомените му бяха ярки и отчетливи, пълни с живи картини и цветове. Като че ли и там държеше ръката ми и ме водеше към миналото си по дълъг коридор с множество прозорци. Спирахме само колкото да надникна през всеки от тях.

Кабинетът, който се сглоби покрай мен, беше съвсем елементарно обзаведен -съдържаше множество оловносиви картотеки, но почти нищо друго. Можеше да е къде ли не; бялата боя беше толкова прясна, че още съхнеше по стените. Веднага разпознах обаче машината с форма на полумесец в задния ъгъл на помещението. До нея имаше масичка за игра на карти, която явно служеше за бюро на мъжа, вперил поглед в мен. Беше пълен и с олисяващо чело - и вечното присъствие в лазарета. Устните му се движеха в беззвучен говор, но аз сведох поглед към спретнатата купчина документи пред него. Очите ми постоянно се връщаха към ръката му върху бюрото, където се люшкаше доскоро сгънат лист хартия, който сякаш опитваше да се затвори по някогашната си прегъвка. В горния му край се виждаше символът на Белия дом. Думите се избистриха пред погледа ми и аз ги погълнах с недоумение. Уважаеми господа, имате разрешението ми да проведете нужните опити и експериментално лечение на сина ми Кланси Джеймс Бомонт Грей, стига те да не оставят видими белези.