Александра Бракен - Тъмна дарба

Кимнах.

- Казах му, че ще си помисля.

- Какво има да му мислиш? - Дунди ме шляпна по корема с книгата си. - Нали сама каза, че не умееш да ги контролираш?

- Да, но... - Страхувам се от неизвестното.

- Ще трябва да се научиш да ги контролираш, в противен случай те ще контролират теб - обясни той. - Ще те плашат и променят, докато не полудееш, умреш или някой не измисли лечение. И познай кое от тези неща ще е първо?

Звънецът за обяд издрънча - два пъти за второ хранене. Дунди стана, протегна се и хвърли останалите трохи във водата.

- Наистина ли мислиш, че ще измислят лечение? - попитах го аз.

- Татко ми все повтаряше, че всичко е възможно, ако си го наумиш. - Устата му се изви в безрадостна усмивка. Като спомена баща си, стомахът ми се стегна.

- Още не си намерил начин да изпратиш посланието.

- Поразпитах наоколо, но в цялото това проклето място има само един компютър и само един човек има право да го използва.

Да, вярно. Сребристият лаптоп на бюрото на Кланси.

- Попита ли го дали ще ти го отстъпи за няколко минути?

- Да - отвърна Дунди. Вече наближавахме огнището и като че ли раздаваха сандвичи и ябълки. - Отказа ми. Твърди, че от съображения за сигурност не позволява на никой друг достъп до него.

Поклатих глава.

- Ще го попитам утре. Може пък да го убедя.

- Наистина ли? - Дунди сграбчи ръката ми с внезапно грейнало лице. - Ще му кажеш ли, че трябва да изпратим едно много важно писмо, но за целта е нужно да намерим новия адрес на бащата на Джак? Кажи му, че сме готови на всичко... не, кажи му, че аз лично ще оближа до блясък всичките му обувки.

- А защо просто да не му кажа, че това е основната причина да дойдем тук и да не въвличам езика ти в преговорите?

Дунди изчака да си взема сандвич от масата, преди да ме издърпа настрана. Реших, че иска да ядем в бунгалото или дори на кея, но в крайна сметка се шляхме, докато не намерихме Лиъм.

С екипа му бяха в обедна почивка и си бяха намерили хубава полянка сред гората. Беше достатъчно голяма, че да се разделят на два отбора за бърза игра на летяща топка, позната и като „ръгби без ръце". С Дунди седнахме на един стар дънер, близо до който група момичета се бяха събрали да гледат играта и да подкрепят отборите.

В началото на мача високо рижаво момче с експлозия от лунички по лицето издигна овехтяла топка във въздуха, като побягна напред, стараейки се да изплъзне и себе си, и нея от противниковия отбор. По-натам в играта топката попадна на няколко сантиметра пред Лиъм, но ръцете му бяха твърде бавни, а краката му твърде тромави, за да я улови.

- Следи топката, господин Кашкавалени ръце! - провикнах се към него. Лиъм извъртя глава в наша посока. Тъкмо когато погледите ни се срещнаха, Майк, който водеше топката в този момент, го събори, за да достигне импровизираната им база.

Лиъм се сгромоляса на земята и блъсна глава в един стар корен.

- Леле! - отбелязах аз. - Май наистина не го бива в спортовете.

- Щеше да е адски смешно, ако не беше толкова тъжно.

Останалите момчета бяха твърде заети да му се присмиват, за да задържат топката във въздуха. Лиъм лежеше на земята с пламнало лице и разтресено от смях тяло. Вдигна тениската си, за да избърше потта от челото си, предлагайки на мен и всички присъстващи момичета доста интригуваща гледка.

Този път аз се изчервих.

Едно непознато момче дотича до Лиъм, помогна му да се изправи и го потупа по рамото. Двамата се посмяха заедно, сякаш се познаваха още от предучилищна възраст.

Такъв си беше Лиъм - подиграваше се със Зу, задето завързвала приятелства за няколко минути, но и той не се отличаваше от нея. Ние с Дунди обаче нямахме нищо против да си седим сами, да се оглеждаме, да чакаме, без да топваме пръсти в океана. Може би просто бяхме свикнали да сме сами - и може би беше време това да се промени.

На следващата сутрин, точно в девет и двайсет и една, се озовах пред офиса на Кланси Грей с вдигната за почукване ръка. Единственото нещо, което ме спираше, освен нервите, премятащи се на кълба в стомаха ми, беше разговорът от другата страна на вратата.

- ... сигурна, че разполагаме с толкова хора. Ако изпратя нужната бройка, тук няма да останат достатъчно дори за караул. - Гласът беше на момиче, кротък, но не и мил. Оливия по всяка вероятност, ако предположех, че обсъждат въпроси на сигурността.

- Разбирам те, Лив, но ще е много жалко да пропуснем такава възможност -обясняваше Кланси. - Медицинските ни материали са на привършване, а и „Леда Корпорейшън" вече не пускат толкова камиони през нашия район.