Александра Бракен - Тъмна дарба

Това не е истина, това не е истина, това НЕ Е ИСТИНА...

Явно Кланси ме пусна или сама бях успяла да се изтръгна от хватката му, защото огнената стихия отшумя толкова бързо, колкото беше връхлетяла.

- Не можеш да блокираш въздействието ми - отбеляза той с широко отворени очи. - Знаеш ли изобщо как да използваш способностите си? От досието ти в архивите на Лигата останах с впечатление, че знаеш.

Не беше ли повече от очевидно? Поклатих глава. Затова съм тук - искаше ми се да кажа. - Затова ми трябва помощта ти.

Обходи ме с поглед от глава до пети и обратно. После проговори с внимателен, състрадателен глас.

- Слушай, знам какво ти е. Да не мислиш, че и аз не съм преживял същите трудности? Че не знам колко самотен е светът, когато не можеш да докосваш никого, колко ужасно е да се заклещиш в нечия глава, без да знаеш как да се измъкнеш? Руби, всичко съм научил сам, и то с големи мъки. Искам да го спестя поне на теб. Мога да ти покажа това-онова, някои трикове - да те науча да използваш дарбата си както трябва.

Надявах се да не вижда колко силно треперят ръцете ми. О, боже, сам ми беше предложил - дори не ми се беше наложило да го моля, а аз продължавах да немея насреща му.

Стойката му се отпусна и когато ме докосна отново, отмятайки плитката ми през рамо, не усетих лоши помисли.

- Помисли си, става ли? Ако решиш, че си съгласна, просто ела в офиса. Ще освободя графика си.

Стиснах устни и прехапах силно езика си.

- Няма нищо нередно в това, че искаш да овладееш способностите си - добави той. - Само така ще ги надвием.

Ще надвием кого?

- Толкова малко останахме - продължи Кланси. - Всъщност, докато ти не изникна в системата, мислех, че съм само аз.

- Е, има поне още един човек. Казва се Мартин...

- И той е с Детската лига - довърши изречението ми Кланси. - Знам. Осигурих си достъп до доклада им за него. Плашещо хлапе. Аз говорех за непсихотичните Оранжеви.

Изсумтях.

- Ще си помисля - отвърнах накрая. Той отново ме прикова с тъмния си погледа-косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, сякаш бяха в досег с електричество. Направих несъзнателна крачка към него.

- Вслушай се в инстинктите си - посъветва ме Кланси и се обърна да влезе в офиса. Групичка деца му подвикнаха от масата до огнището, където подготвяха обяда, и той им помаха с усмивка, достойна за сина на президента.

Вслушай се в инстинктите си.

Но защо ли те воюваха с разума ми?

Тръгнах право към дървения кей, който бях открила миналия следобед, тъй като трябваше все някак да укротя полудялото си сърце. Мозъкът ми се оплиташе в мисли.

Кланси Грей току-що ми беше предложил всичко, което някога можех да искам. Начин да избегна поредната случка като онази с родителите ми и Сам. Начин да бъда с Лиъм, да намеря баба, да не живея в постоянен страх от собствените си способности. Тогава защо не бях приела предложението му с отворени ръце?

Пъхнах се под въжето, препречващо пътеката към езерото, и почти стигнах до кея, преди да осъзная, че нещо не е наред.

- Мамка му! - изругах, като го видях.

- О, не... не, не и не - заяви Дунди. Глуповатата усмивка падна от лицето му и спря да хвърля трохи на патиците, струпани във водата край него. - Това е моето тайно скривалище. Не се допускат рубита.

- Аз първа го намерих! - изпуфтях, тропвайки се до него.

- Изключено.

- О, напротив, още преди седмица, докато ти си разопаковаше багажа.

Това му затвори устата.

- Ох... добре де. Но днес аз дойдох пръв.

- Не би ли трябвало да работиш в градината?

- Писна ми да слушам как едно момиче се превъзнася колко умен бил Беглеца, задето им поръчал да садят моркови. - Той се наведе назад. - А ти не би ли трябвало да си в склада?

Сведох поглед към стиснатите си в юмруци ръце. Като не отговорих, Дунди остави торбичката с трохи и изопна гръб.

- Ей, всичко наред ли е? - Долепи студена длан до челото ми. - Не изглеждаш добре. Случайно да те боли глава или да ти се вие свят?

Това беше повече от меко казано. Засмях се дрезгаво.

- О. - Той свали ръката си. - Имаш от другия тип проблеми с главата.

Легнах назад върху грапавото дърво и преметнах ръка през очите си с надеждата, че тъмнината ще пооблекчи главоболието ми.

- Казваш, че теб Джак те е научил да използваш способностите си?

- Така си е - потвърди Дунди. - Само така човек като мен може да се научи - с помощта на друго дете. Просто ми отне известно време да взема това решение.

- Защо?

- Защото си въобразявах, че ако не ги използвам, с времето ще отшумят -отвърна тихо Дунди. - Че нещата ще се нормализират. Съществуват научни доказателства, че ако дълго време не използваме определени части от мозъците си, те ще спрат да функционират. - След кратко мълчание попита: - Да не би Кланси да ти е предложил помощ със способностите ти?