Александра Бракен - Тъмна дарба

Осветлението в кабинета ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая не заличи спомена. След това се озовах в доста по-различна стая в лазарета, цялата облепена в сини плочки и отрупана с пиукащи монитори. Не, изкрещях наум, опитвайки да се измъкна от лепящите ленти, които ме придържаха към металната маса. Знаех какво е това място.

Една ръка, облечена в ръкавица, свали още по-надолу лампата над лицето ми. С периферното си зрение виждах учените и докторите в бели престилки, заети с машините и компютрите край мен. Стисках челюсти под кожения намордник, закопчан на тила ми, а нечии ръце държаха главата ми неподвижна, докато други закачаха разни кабели по мен. Отново опитах да се раздвижа, извивайки врат достатъчно, че да видя маса, заредена със скалпели и машинки с малки свредели; видях и отражението си в близкия прозорец за наблюдение - младо, пребледняло от ужас лице, огледален образ на портретите, които след време щяха да висят по стените из целия лагер.

Ослепителната светлина над главата ми се усили още повече и още повече, докато не погълна цялата сцена. Пренесох се в следващия спомен. Очите ми попаднаха първо върху ръката, която стисках, а после се вдигнаха до отнесения поглед на същия учен отпреди това. Всички мъже, блуждаещи около нас, имаха сходни изражения - празни усмивки, още по-празни очи. Аз изпънах рамене и с бегъл триумф в гърдите излязох през главната врата, където ме очакваше черен автомобил. Костюмираният мъж, който ме посрещна вътре с механично потупване по рамото, не беше президентът, но присъстваше във всеки следващ спомен - представяше ме на подиума в училищни зали, на сцената пред важни правителствени сгради, пред операторски екипи в центъра на малки градчета. Всеки път ми връчваха карти с една и съща реч, изправяха ме пред лица с едни и същи обнадеждени, оскърбени изражения. Устата ми вечно повтаряше едни и същи думи: „Казвам се Кланси Грей и съм дошъл да ви разкажа как лагерната изправителна програма спаси живота ми".

Поредната ярка светлина, тази от светкавицата на фотоапарат. Когато очите ми най-сетне се съвзеха, вече се намирах пред лице, което представляваше състарена, повехнала версия на моето собствено. Фотографът обърна екранчето на апарата си, за да видим снимката, където не съзирах лика на момче, а на млад мъж - на петнайсет, може би дори на шестнайсет. Фотографът премести оборудването си чак в другия край на стаята, а аз сложих ръка върху гърба на президента и го поведох покрай диваните, към внушителното бюро от тъмно дърво. Розовите храсти дращеха усърдно по прозорците, но аз насочих вниманието му към листа върху бюрото и го принудих да вземе химикалката. След като подписа, той се обърна към мен с отнесено изражение и каменна, някак неволна усмивка.

Минаха седмици или месеци, може би дори години - усетих как умората се прокрадва в костите ми и се увива като тежка верига около гърдите ми. Беше тъмно; не можех да преценя кое време от нощта е, но виждах, че се намирам в хотелска стая, и то не особено луксозна. Взирах се в тавана, заровена под завивките, когато нечий силует сякаш се отдели от сянката на гардероба. Беше бърз, прекалено бърз. Мъж с черна маска и металическия проблясък на пистолет в ръката - отметнах завивките и изритах натрапника назад. Пистолетът му гръмна с огнен взрив, макар и почти беззвучно. Миризмата на барут прогори ноздрите ми.

В следващия момент паднах по гръб на земята, докато единият нападател ме душеше с мишци, смазвайки крехките хрущяли по врата ми. Ръцете ми опипваха панически въздуха, грубия мокет, нощното шкафче и накрая докопаха лицето му. Дори ужасът, пулсиращ във всяка клетка от тялото ми, не ми попречи да щурмувам съзнанието му.

СПРИ! - оформиха устните ми, макар че не чувах гласа си. - СПРИ!

И мъжът спря - с празното изражение на човек, чийто череп току-що бе отворен и изложен на ледения въздух. Седна на пода и остави пистолета до себе си.

Задрах гърло в опит да пусна достатъчно въздух в дробовете си, а през това време грабнах пистолета и го пъхнах в ластика на пижамата си. Взех палтото си от стола и изхвърчах навън в коридора, където уж трябваше да има войник на пост. Тогава осъзнах, осъзнах какво се случва. Какво щеше да ми се случи, ако ме намереха жива на сутринта.

Хукнах надолу по стълбището, през кухнята, през задната врата, покрай боклукчийските кофи и през паркинга. Тичах и гърдите ми горяха, а зад мен се чуваха яростни гласове, препускащи по паважа кубинки. Тичах към гората, към мрака...