Александра Бракен - Тъмна дарба

- Доооообре, доооообре - подхвана Кланси. - Е, кой ще ми каже докъде стигнахме последния път?

- До пуританите! - отекнаха десетина гласа едновременно.

- Пуритани? - продължи той. - Тези пък какви са? Кажи, Джейми, помниш ли кои са заселниците?

Едно връстничка на Зу изпъна гръб.

- Това са първите заселници. Хората в Англия се държали лошо с тях заради религията им, затова те отплавали към Америка и акостирали в Плимут Рок.

- А някой ще ми разкаже ли какво направили, след като пристигнали там?

Десетина ръце се изстреляха във въздуха. Той избра едно малко момченце - може и да беше Зелено, но по същата логика можеше да е Жълто или Синьо. Обичайният ми метод за разпознаване на децата не вършеше работа в тази среда. Каквато все пак беше и целта.

- Устроили колония - отговори момченцето.

- Правилно. Това била втората английска колония след онази, създадена в Джеймстаун през 1607 г. И знаете ли какво: Джеймстаун всъщност е доста близо до нас! - Кланси отиде при картата на учителката и посочи и двете места на нея. - Докато плавали на борда на „Мейфлауър", бъдещите заселници съставили съглашение, което също нарекли Мейфлауър и което постановявало, че всички ще си съдействат и ще помагат в изграждането на колонията. Като се заселили на американския бряг, срещали множество трудности. Но със съвместен труд успели да създадат общност и така вече не зависели от английската корона и можели свободно да практикуват религията си. - Той спря да крачи за момент и обходи с тъмни очи публиката си. - Да ви звучи познато?

Зу слушаше с явен интерес. Седях достатъчно близо до нея, за да видя луничките по лицето й, и по-важното, да усетя щастието, което излъчваше. Моето сърце също се изпълни с радост. Хина се приведе да прошепне нещо в ухото й и усмивката й се разшири още повече.

- Звучи като нас! - провикна се някой от задните маси.

- И още как - потвърди Кланси и в следващия час и половина разказа на децата за отношенията на пуританите с местните племена, за Джеймстаун, за всички онези неща, които майка ми преподаваше в нейната гимназия. А когато времето му свърши, се поклони леко и ми махна да изляза с него сред множество възгласи на недоволство от страна на Лавчетата. Все още се смеехме, когато стигнахме до огнището, където тъкмо започваха приготовленията за вечеря. Усетих как доста очи се впиват в нас, но не ме интересуваше. Дори изпитах лека гордост.

- Е? - подхвана Кланси, щом стигнахме верандата на офиса тъкмо когато задрънчаха звънците за вечеря. - Какво мислиш?

- Мисля, че съм готова за първия си урок - отговорих аз.

- О, госпожице Дейли. - Усмивка изви краищата на устните му. - Вече получихте първия си урок. Просто не го съзнавахте.

Две седмици се изнизаха като откъсната от стара книга страница.

Прекарах толкова много часове от толкова много дни в стаята на Кланси -където се учех да внушавам образи в съзнанието му, блокирах опитите му да стори същото с мен, говорехме за Лигата, за Търмънд, за Белия шум, че и двамата отвикнахме от лагерния график. Да, водеше ежедневните си срещи, но вместо да ме гони от стаята, ме канеше да изчакам от другата страна на бялата завеса, където вече провеждахме повечето от упражненията си.

Понякога му се налагаше да излезе за оглед на бунгалата или за да разреши някакъв спор, но аз почти винаги го чаках в онази стара стая с миризма на плесен. Там разполагах с книги и музика, и телевизор, затова никога не ми доскучаваше.

Все още се срещах с Дунди по време на някои от храненията, но Кланси често ни носеше храната в стаята. Зу пък беше съвсем неоткриваема, защото когато не ходеше на училище, се скиташе с Хина или някой от по-големите Жълти. Виждах ги главно вечер, преди осветлението на лагера да угасне. Дунди се беше превърнал в нещо като призрак, вечно работеше, вечно търсеше начини да привлече вниманието на Кланси - зашивайки сцепената устна на едно хлапе например или пък с предложения за по-ефективна обработка на градината. Най-много време ми отдели, когато се видяхме да свали шевовете ми.

Зу от своя страна обожаваше да ми разказва какво е научила в училище и от другите Жълти деца.

Само след няколко дни в лагера спря да носи ръкавиците си. Осъзнах го истински чак една вечер, когато пожела да среше косата ми. Скочих от стола, за да изгася лампата, но тя ме предвари - само щракна с пръсти и светлината угасна.

- Това е страхотно - възкликнах аз, но щеше да е ужасна лъжа от моя страна да отрека тихата завист заради осезаемия й напредък. До този момент аз самата бях успяла да блокирам набезите на Кланси в съзнанието ми един-единствен път, и то защото беше научил за случката със Сам.