Александра Бракен - Тъмна дарба

- Усещаш ли, когато някой опитва да проникне в главата ти? - попита той. - При мен има едно специфично гъделичкане...

- Да, знам за какво говориш. Какво да правя, като го доловя?

- Трябва да напрегнеш всички сили срещу нападателя, да го отклониш от пътя му. Опитът ми сочи, че нещата, които наистина държим да предпазим, като например спомените и сънищата ни, си имат собствена вродена защита. От теб се иска просто да добавиш още една стена около тях.

- Всеки път, когато опитвах да проникна в съзнанието ти, имах чувството, че спускаш бяла завеса пред мен.

Кланси кимна.

- Аз така го правя. Щом усетя онова гъделичкане, спускам онази въображаема завеса и не я вдигам, каквото и да става. Затова искам от теб да извикаш в съзнанието си някоя тайна или някой спомен, нещо, което не искаш никой друг да вижда, и да спуснеш собствената си предпазна завеса пред него.

Явно не укривах добре колебанието си, защото Кланси взе и двете ми ръце в своите, преплитайки пръстите ни.

- Хайде - подкани ме той, - какво толкова може да се случи? Най-многото да видя някой срамен момент от живота ти. Смятам, че вече сме достатъчно добри приятели, за да ми се довериш, че няма да издам на никого гафовете ти и повръщането на публични места.

- Ами за това, че съм бягала гола по улицата и съм яла пясък от пясъчника на детската площадка?

Ухилен до уши, той се престори, че обмисля въпроса ми.

- Е, ще опитам да не разказвам на целия лагер по време на вечеря.

- Какъв справедлив, почтен водач - възкликнах аз. След малко добавих: -Наистина ли ме смяташ за приятелка, или го казваш само и само за да видиш как ми избиват четири предни зъба, когато се опитах да играя футбол?

Кланси поклати глава и се засмя. Любимите му мои истории като че ли бяха онези, в които се преструвах, че съм момче, и в които с баща ми преяждахме в заведения за бързо хранене, когато майка ми ходеше по учителски конференции извън града. Толкова се отличаваха от собствения му житейски опит, че сигурно ме възприемаше като извънземно.

- Разбира се, че те смятам за моя приятелка... всъщност... - той понижи глас и като вдигна поглед към мен, тъмните му очи горяха с такава жар, че почувствах главата си пълна с въздух и готова да се понесе с вятъра - ... те смятам за много повече от това.

- Какво имаш предвид?

- Ти може и да си ме издирвала, но аз пък те чаках. От доста време не съм чувствал, че някой ме разбира така добре. Това да си Оранжев... е несравнимо с нищо друго. Останалите не разбират нито нас, нито способностите ни.

Само ние сме - прошепна малко гласче в главата ми, - само ние двамата.

Стиснах ръцете му.

- Знам.

Вниманието му като че ли се отклони и очите му се плъзнаха към другия край на стаята, където се намираха компютърът и телевизорът. По изражението му пробяга дълбока тъга, истинска болка, но обичайната му уверена осанка моментално се завърна на сцената.

Кимнах с глава.

- Наистина се старая, кълна ти се. Моля те... моля те, не се отказвай от мен.

Изненадах се, когато пръстите му се разплетоха от моите. И се смаях, когато

плъзна длани нагоре по голите ми ръце, чак до раменете ми. Не го спрях. Това харесвах най-много у Кланси - с него нямаше нужда да се боя от неволните си грешки. Не ми се налагаше да включвам всяка защита на мозъка си, за да го възпра от злодеяния, защото Кланси беше повече от способен да ме отблъсне от съзнанието си.

Докато Лиъм... той беше нещо крехко, нещо, което можех да пречупя с една погрешна стъпка. Човек, с когото не можех да бъда, не и в онзи момент, не и в онова си състояние.

Кланси се приведе напред да започне. Аз също се приведох напред, чак до гърдите му, където беше топло и ухаеше на борове и стари книги, на хиляди непознати ми досега възможности.

Не го блокирах при първия му опит - не го блокирах дори при петия. Бяха нужни цели три дни и запознанството му с почти всеки смущаващ, засрамващ спомен от главата ми, за да успея да му окажа поне някаква съпротива.

- Влез по-надълбоко в съзнанието си - посъветва ме той. - Извади оттам нещо, което не би искала никой да научава. Точно тези спомени ще стимулират защитните ти сили.

Вече не се сещах за нищо, което да не беше виждал - с такава хирургическа прецизност се ровеше из мозъка ми. Всеки път, когато изнамирах някой спомен и опитвах да го обгърна с невидима предпазна стена, защитните ми сили рухваха, крехки като восъчна хартия. Но той не ми се ядосваше.

- Ще се справиш - повтаряше вместо това. - Сигурен съм. По-способна си, отколкото предполагаш.