Александра Бракен - Тъмна дарба

После се пресегна през мен и взе черната радиостанция от другия край на бюрото. Нито за миг не отлепи очи от екрана.

- Хейс, чуваш ли ме?

След секунда тишина сприхавото „Да, какво?" на Хейс изпращя през черното устройство.

- Задейства се алармата в югоизточния край. В момента наблюдавам видеото, но... - Май искаше да каже „не виждам нито човек, нито животно", но следващите му думи ме накараха да се пъхна под ръката му, за да видя екрана със собствените си очи. - Да, виждам мъж и жена. И двамата са в камуфлажни униформи. Вражески настроени по мое мнение.

Аз също ги зърнах. Изглеждаха на средна възраст, но нямаше как да съм сигурна. И двамата носеха нещо като ловно облекло, камуфлажни от глава до пети. Дори лицата им като че ли бяха боядисани в кафяво.

- Разбрано. Ще се погрижа.

- Благодаря... изкарай ги оттук, ясно? - каза с внимателен тон Кланси, после намали звука на радиостанцията докрай.

Югоизточният край - дотук добре, не беше зоната на Лиъм. Въздъхнах с облекчение.

Още се взирах в монитора, когато Кланси затвори капака на лаптопа.

- Да продължаваме с работата. Извинявай за отклонението.

Изненадата ми надделя.

- Не трябва ли да излезеш? - попитах. - Какво ще им направи Хейс?

Кланси махна небрежно с ръка. За пореден път.

- Не се безпокой, Руби. Всичко е под контрол.

Една пукнатина може и да не беше достатъчна за повалянето на цяла укрепителна стена, но стигаше дори да се разклони на две, на три, на четири. След първия ми пробив си поставих за цел да намирам различни начини за проникване в съзнанието на Кланси. Не се задържах там за дълго, преди да ме изгони най-безцеремонно, разбира се; но всяка малка победа ме подтикваше да постигна още една, и още една. Успявах да се прокрадна, когато мислите му бяха съсредоточени другаде, когато го подлъжех да хвърли защитите си върху един спомен, при положение че всъщност преследвах друг. Методите ми изненадваха Кланси, но като че ли му носеха и тайничко удовлетворение. Дори ми позволи да се упражнявам върху други хора.

Беше като да тичам по нанадолнище; инерцията ме превеждаше през какви ли не експерименти, големи и малки. Успях да съсипя една вечеря, като извиках всеки от шестимата готвачи поотделно и им внуших шест различни идеи за менюто - и всички се спуснаха да ги осъществяват едновременно. Убедих едно момиче, че името й е Тиодор, и тя започна да плаче всеки път, когато някой я наречеше другояче. Всъщност усвоих до такава степен умението да подчинявам околните на волята си и да им втълпявам фалшиви спомени, че Кланси ме насърчи да опитам същите упражнения, без да докосвам неподозиращите жертви преди това.

Усъвършенствах се бавно и не съвсем уверено, ала започвах да извличам нещо като удоволствие от факта, че вече владеех контрола върху същите онези мощни способности, които някога ме бяха измъчвали безкрайно. Вече се избистряха в съзнанието ми, ставаха по-леснодостъпни.

Само че следващия вторник отново прекъснаха упражненията ни.

Една от по-големите Жълти, момиче на име Кайли, започна да тропа силно по вратата на Кланси. Дори не изчака покана; така се стреснах, че буквално паднах от леглото.

- Защо си отхвърлил искането ни да напуснем лагера? - Оплетени тъмни къдрици хвърчаха буйно край лицето й. - Пусна Адам, пусна групата на Сара, пусна дори Грег и неговите хора, а и двамата с теб знаем, че общият им интелект е колкото на муха...

Направих крачка назад и една от дъските на пода изскърца под тежестта ми. Скачайки да отвори вратата, Кланси беше оставил завесата отворена, затова Кайли ме видя повече от ясно. Завъртя се към Кланси, който сложи усмирително ръце върху раменете й.

- О, боже! Значи, двамцата се криете тук и палувате? Погледна ли изобщо предложението ми? Цели дни го изготвях!

- Прочетох го три пъти - отвърна Кланси и ми махна да ги доближа. Гледаше и нея със същата успокоителна, търпелива усмивка, с която провеждаше уроците ни от самото начало. - Но на драго сърце ще ти обясня защо го отхвърлих. Руби... утре?

В следващия момент се озовах под яркото утринно слънце.

Пролетта още проявяваше капризи: един ден беше студено и мрачно, а на следващия - приятно и топло. Тъй като бях прекарала цели две седмици в стаята на Кланси, ми беше още по-трудно да се приспособя към двуполюсния й нрав. Съблякох суитшърта си и вдигнах косата си в небрежен кок. Първата ми мисъл беше да проверя Зу, но пък не исках да прекъсвам уроците й. Опитах да намеря Дунди в градината, но отговорничката ми съобщи - с възможно най-високомерния си глас, че не го била виждала от една седмица и възнамерявала да се оплаче на Кланси, за да си получи заслуженото наказание.