Александра Бракен - Тъмна дарба

Споменът за лицето на Кланси, приведено към мен, за да стори същото това нещо, което Лиъм правеше сега, внезапно обля съзнанието ми и се загърчи в мен, докато не му обърнах внимание. Докато не просветна пред очите ми като нечие чуждо изживяване, не мое.

Тогава осъзнах нещо - не само аз го виждах. Лиъм също му ставаше свидетел.

Как, как, как? Не беше възможно. Аз приемах спомените, не ги излъчвах.

Но усетих как Лиъм се сковава. След миг се отдръпна от мен. И по изражението на лицето му разбрах, че наистина е видял всичко.

Гърдите ми се изпълниха с въздух.

- О, боже, съжалявам, не исках... той...

Лиъм сграбчи една от китките ми, придърпа ме обратно към себе си и обхвана бузите ми с длани. Отметна косата от лицето ми. Аз опитах да се изтръгна от хватката му, засрамена от онова, което му бях показала, и уплашена, че може да го разтълкува грешно.

Когато проговори, гласът му беше отмерен, престорено спокоен.

- Какво ти е направил?

- Нищо...

- Не ме лъжи - примоли ми се той, - моля те, не ме лъжи. Почувствах го... боже, все едно цялото ми тяло се вкамени. Била си уплашена... почувствах го, била си уплашена!

Пръстите му се плъзнаха нагоре към косата ми и доближиха лицето ми до неговото.

- Поиска... - подхванах колебливо. - Поиска да види един мой спомен и аз му позволих, но когато опитах да се откъсна... не можех да помръдна, а накрая загубих съзнание. Не знам какво ми е направил, но боля... много боля.

Лиъм се отдръпна да ме погледне, после долепи устни до челото ми. Усетих как мускулите на ръцете му се напрягат, потреперват.

- Върви в бунгалото. - Дори не ми позволи да се възпротивя. - Събирай си багажа.

- Лий...

- Аз отивам да намеря Дунди - обяви той. - И тримата изчезваме оттук. Още тази вечер.

- Не можем - отвърнах аз. - Знаеш, че няма как. - Но той вече препускаше през шубрака по тъмната пътека. - Лий!

Върнах се да взема пуловера му и го облякох, но дори той не можа да пребори студа, който превзе тялото ми, докато следвах Лиъм в посока към бунгалата и огнището.

Когато стигнах до нашето бунгало, заварих Дунди да чете на леглото си. Хвърли ми само един поглед и веднага затвори книгата си.

- Какво ти се е случило, за бога?

- Тръгваме си - заявих му. - Събирай си багажа. Какво ме зяпаш? Размърдай се!

Той скочи от леглото си.

- Добре ли си? - попита загрижено. - Какво става?

Току-що бях приключила с разказа си за Кланси, когато Лиъм влетя през вратата. Когато ни видя заедно, въздъхна, треперейки.

- Притесних се за теб - каза на Дунди. - Готови ли сте?

Намъкнах една широка тениска и Лиъм ми хвърли якето си. Дунди завърза обувките си, затвори куфарчето си и не се оплака нито веднъж. Изгасихме лампата в бунгалото и тръгнахме след Лий в мрака.

Миризмата на пушек от лагерния огън ни преследва по-дълго по главната пътека, отколкото светлината и гласовете. Хванах Дунди да наднича през рамо към него един-единствен път; далечното оранжево сияние се отрази в стъклата на очилата му. Знаех, че му се иска да попита какъв е планът, но Лиъм ни даде знак да мълчим и тръгна по една странична пътека, за чието съществуване дори не бях подозирала.

Беше добре отъпкана, но толкова тясна, че ни се наложи да вървим в индианска нишка. Очите ми следваха раменете на Лиъм, докато той не се пресегна назад да хване ръката ми. Пътеката ставаше все по-тъмна с всяка измината крачка сред гъстия параван от млади дървета.

Когато излязохме от гората, ни посрещна светлина - толкова ярка, че за момент вдигнах ръка да прикрия очите си. Лиъм спря пред мен и ръката му стисна болезнено моята.

- Казах ти - чух гласа на Хейс. - Казах ти, че ще опита да се измъкне оттук.

- Да, добър нюх.

- По дяволите! - изруга Дунди зад мен, но бях твърде шокирана да направя каквото и да било, освен да изляза иззад гърба на Лиъм, за да видя Кланси, Хейс и група момчета от охранителния екип, застанали на единствения ни изход от лагера.

В първия момент никой не помръдна.

Сега, когато мястото беше осветено от фенери, успях да го позная. Бях го виждала веднъж, на компютърния екран на Кланси. Именно оттук бяха опитали да влязат преследвачите преди няколко дни, но Хейс се беше „погрижил" за тях. Навярно както възнамеряваше да се погрижи и за нас сега.

Момчетата пред нас стояха точно на мястото, където пътеката се пресичаше със сребристата мрежа, обозначаваща границите на „Ийст Ривър". Кланси заемаше централна позиция, възвърнал обичайното си самообладание.