Александра Бракен - Тъмна дарба

Останалите стърчаха мълчаливо наоколо, но колкото повече говореше Дунди, толкова повече се избистряха погледите им; Майк се отърси от влиянието на Кланси с изражение, по което личеше, че всеки момент ще повърне. Другите се оглеждаха наоколо с тревожни, объркани лица.

Кланси бе стоял съвършено неподвижен през цялата атака на Дунди, но сега, след нейния края, се приведе близо до него, сякаш искаше да му прошепне някаква тайна. Само че, като проговори, гласът му беше достатъчно висок, за да го чуем всички.

- Поиграх си не само с чувствата й. - Очите му отскочиха към Лиъм. - Нали така, Стюарт?

Яростната червенина, която плъзна от гърлото на Лиъм и превзе лицето му, ми даде да разбера каква картина беше пробутал Кланси в главата му.

- Недей! - изкрещях, но вече беше твърде късно за това.

Всичко се случи толкова бързо, че навярно половината от струпаните наоколо деца го пропуснаха. Лиъм вдигна юмрук, готов да го забие в самодоволното лице на Кланси, но ръката му не стигна по-далеч от собственото му рамо. Всяка част от тялото му - всеки мускул, всяка става, всяко сухожилие - се скова като дъска, сякаш току-що го беше ударил силен ток. Той замръзна и след секунда се свлече на земята, където Хейс заобсипва лицето му с юмруци.

- Спри! - изкрещях аз, изтръгвайки се от хватката на Дунди. Знаех какво му е направил Кланси и защо дори не можеше да вдигне ръка, за да защити лицето си. Видях струя кръв да плисва към прашната земя и повече не можах да понеса.

Никой от нас не можа да понесе повече.

- Кланс - чух гласа на Оливия. - Достатъчно. Разбрахме те. Хейс, ще го убиеш!

Отново и отново, и отново Хейс забиваше юмруци във всеки сантиметър кожа от лицето н Лиъм, сякаш искаше да вдълбае яростта си в него. Ударите не престанаха, докато Кланси не сложи ръка на рамото му и дори тогава Хейс нанесе един последен. После хвана Лиъм под мишниците и го провлачи нагоре по предницата на ризата си, а когато Кланси му кимна, го захвърли грубо на земята и се изправи, оставяйки го да лежи в прахоляка с окървавено и разбито лице.

Веднага щом двамата изчезнаха от полезрението ни, с Дунди се спуснахме напред и си запробивахме път през кръга от деца, струпал се край него. Но Майк ни се изпречи още на втората стъпка.

- Недейте - предупреди ни той. - Само ще влошите нещата.

- Какво ще му направят? - попита Дунди.

- Върнете се в бунгалото - нареди ни той. - Ние ще се погрижим за него.

- Не - отсякох аз. - Няма да си тръгнем без него.

Майк ми се нахвърли.

- Не знам какво си му наговорила, но Лий беше щастлив тук. Точно от това имаше нужда, а ти му извъртя жесток номер...

- Не смей да й приказваш така - озъби се Дунди. - Да не си посмял да я обвиняваш за това. Главата ти е втъкната толкова надълбоко в задника на Беглеца, че не виждаш нищо край себе си!

Майк оголи злобно зъби.

- В Каледония всички те търпяхме по молба на Лиъм, но тук не съм длъжен.

- Все тая - отвърна Дунди. - Мислиш ли, че ме е грижа? Интересува ме единствено какво ще се случи с Лий. Сещаш се, онзи, който рискува всичко, за да ни измъкне от лагера? - Думите му оказаха желания ефект. Майк пребледня в мрака. - Дръжте си глупавия Беглец, но не очаквайте да ви оставим и Лий.

Отново се хвърлихме напред и си запробивахме път към него. Нечии ръце ме стиснаха през гърдите, други - през краката, и независимо от това колко крещяхме и се мятахме, децата ни извлачиха надалеч от Лиъм.

С Дунди седяхме безмълвно и неподвижно на леглото на Лиъм, вперили погледи във вратата на бунгалото. Пред прозорците ни минаваха купища любопитни лица - и на зяпачи, и на деца от охранителния екип, всичките тръгнали да проучат какво се е случило. Светлините вече угаснаха, но, така или иначе, никой от двама ни нямаше да спи тази нощ. А ако съдехме по двете фигури в черно, застанали точно пред вратата ни, нямаше и да излезем оттук. Не и след неуспешния ни опит за бягство, не и след словесната градушка, с която Дунди беше нападнал Кланси.

- Къде се научи да говориш така? - попитах го накрая, но той само сви рамене.

- Опитах да си представя какво би казал Лий и после всичко тръгна от само себе си. - Дунди се почеса по главата. - Наистина ли му заявих, че има хубавички, нежни ръчички?

Аз се засмях сипкаво.

- О, това е най-малкото.

Секундите се нижеха наполовина по-бавно от мислите ми.

- Как така не успя да ти повлияе? - зачудих се на глас. - Опита се, нали?

- Опита, определено го усетих. Но какво знае той... - Дунди потупа с пръст челото си. - Стоманен капан. Нищо не излиза, нищо не влиза.