Александра Бракен - Тъмна дарба

- Не зависи от теб - уверих го аз. - Кланси каза, че колкото и да се мъча, няма да овладея точно тази част от способностите си.

- Е, аз пък мисля, че Кланси не знае какво говори - заяви Лиъм. - Чуй какво, онова, което видях в гората, когато ти...

- Когато те целунах.

- Да. Същото... наистина се е случило, нали? Онзи... онзи задник наистина ти го е причинил? Замразил те е, както стори с мен?

И да, и не. Защото малка част от мен беше искала да го направи. А може би ми беше внушил желанието, манипулирал беше чувствата ми? Накрая кимнах с глава, а вътрешностите ми се преобърнаха при спомена за допира с него.

- Ела тук - каза нежно Лиъм. Усетих как пръстите му се спускат гальовно по косата ми, докато не достигнаха бузата ми. Като вдигнах лице, той ме посрещна с целувка. Внимавах да не докосвам лицето му, само рамото и ръката му. Когато се откъсна от мен, устните ми го последваха, търсейки неговите.

- Искаш да си с мен, нали? - прошепна той. - Тогава бъди с мен. Ще намерим решение. Имам ти пълно доверие. Погледни в съзнанието ми и сама ще се увериш. - Топлият му дъх се разля по бузата ми като целувка. - Майк прозря истината. Ще намери изход оттук и тогава тримата с теб и Дунди хващаме пътя. Ще открием бащата на Джак, ще измислим как Дунди да се свърже с родителите си и ще решим какво да правим по-натам.

Притиснах се към него и целунах челото му.

- Наистина ли не ме мразиш? - прошепнах. - Не се страхуваш от мен... дори малко?

Окървавеното му лице се изкриви в нещо като усмивка.

- Плашиш ме до смърт, но поради коренно различна причина.

- Аз съм чудовище. И то от най-опасните.

- Напротив - увери ме той. - Ти си една от нас.

Дунди се върна няколко минути, след като Лиъм се унесе в неспокоен сън. Поразбуди се, като започнахме да почистваме раните по лицето му, и се пресегна за ръката ми още при допира на памука с щипещ антисептик. Чак когато усетих, че хватката му започва да се отпуска и видях, че клепачите му се затварят отново, осъзнах колко време съм сдържала дъха си.

- Ще оцелее - прошепна Дунди, забелязвайки изражението ми. Тъпчеше остатъка от медицинските консумативи в раницата ми. - Главата ще го боли зверски на сутринта, но ще оцелее.

Редувахме се да спим, или поне да се преструваме на заспали. Тялото ми пулсираше с нервна, неизразходвана енергия и чувах как Дунди си мърмори под носа, навярно разнищвайки събитията от вечерта.

Тогава по бетонните стъпала пред бунгалото се чуха стъпки и напълно се отказахме от съня.

- Лизи... - каза едно от момчетата пред вратата ни. - Ти...

Тя го избута от пътя си и влетя в стаята с такава засилка, че вратата се тресна в стената. Лиъм подскочи, още по-объркан и дезориентиран отпреди.

- Руби! - Лизи гледаше право в мен с пребледняло лице. Косата й се беше заплела в десетките й пиърсинги, а кръвта по ръцете й накара моята да замръзне във вените ми. - Кланси... - каза задъхано и ме стисна за раменете. - Кланси просто... падна и се загърчи на земята и започна да кърви, а аз не знаех какво да правя, но той ми каза да извикам теб, защото ти си щяла да се досетиш какво му се случва... Руби, моля те, моля те, помогни ми!

Взирах се в ръцете й, в прясната кръв по тях.

- Това е номер - изграчи Лиъм от дивана. - Руби, недей да...

- Ако наистина е ранен, аз трябва да отида - каза Дунди на Лизи.

- Руби! - изкрещя тя, сякаш не можеше да повярва, че не помръдвам от мястото си. - Имаше толкова много кръв... Руби, моля те, моля те, трябва да му помогнеш!

Май наистина ме смяташе за много глупава. Или пък си въобразяваше, че влиянието му се простираше толкова надалеч, че щях лесно да забравя какво бе причинил на Лиъм и да хукна към него? Поклатих глава, а кожата ми изгаряше от ярост. Нали бях твърде незряла и слабохарактерна, за да използвам способностите си?

Е, сега щяхме да разберем.

Лиъм се надигна до седнало положение.

- Познаваш го - пророни немощно. - Не го прави, недей...

- Води ме при него - наредих й, пренебрегвайки възраженията на Дунди. После се обърнах към него. - Ти трябва да стоиш при него, чу ли? - Трябва да го пазиш, защото аз не мога. - Аз ще се погрижа за всичко останало.

Аз щях да ни измъкна оттук. Не Майк, не случайният късмет - аз щях да ни измъкна и нямах търпение да видя отпуснатото изражение на Кланси, след като проникнех в съзнанието му. Нали точно той ме беше научил как да го правя?

- Руби... - чух гласа на Лиъм, но хванах Лизи за лакътя и я поведох към двора, покрай смаяните деца, покрай бунгалата. Температурата навън беше паднала с почти десет градуса.