Александра Бракен - Тъмна дарба

- Освободи я - наредих му, стисвайки гърлото му още по-силно. Внуших му картина, в която пускаше Лизи, и наистина след няколко секунди промърмори:

- Лизи, върви... си.

Тя се стрелна към вратата и усетих как през цялото ми тяло пробягва непозната тръпка. Кланси се тресеше в ръцете ми, очите му мигаха неконтролируемо, но аз продължавах да го държа здраво.

- А сега - продължих - ще пуснеш и нас да си вървим.

Но още докато думите излизаха от устата ми, усетих как ми се изплъзва. Стиснах го още по-силно и пръстите ми се забиха в кожата му. Не още - замолих се. - Не още , трябва да... трябва да...

Кланси ме изхвърли от съзнанието си с бързината, с която бях влязла в него, и онази проклета бяла завеса падна между нас. Опитах да я раздера, но той сграбчи китката ми и усетих как всеки мускул в тялото ми се вкаменява.

- Добър опит. - Кланси ме пусна и паднах на земята като дъска, а той стъпи върху мен, за да огледа бузата си в един чайник. - Не успя дори кръв да ми пуснеш.

Не можех даже да помръдна челюстите си, за да го изругая.

- Радвам се да видя, че уроците ми са ти били от полза - заяви ядно Кланси, прокарвайки пръсти през разрошената си коса. После се обърна към рафтовете и скри лицето си от мен, но видях как свива ръце в юмруци. Не бях го надвила, но поне бях успяла да го поуплаша. - Харесва ми да виждам старателност у учениците си, но няколкото седмици практически опит далеч не са години.

Съсредоточих вниманието си върху премахването на психическата парализа, която ми беше приложил. Започнах с пръстите на краката си, като си представих как ги раздвижвам един по един. Но... нищо.

Бях способна да заличавам спомени, но той умееше да превръща хората в статуи.

Първият писък дойде само секунда след като дочух бръмченето на двигатели. Неестествен вятър забрули дърветата навън. Клоните им задращиха настоятелно по прозорците на сградата, сякаш решени да привлекат вниманието ни. Кланси също подскочи от острия вой на сирените, но бързо се окопити. Лицето му грейна от вълнение, а това ме уплаши най-много.

- Е, настъпи и този момент - заяви спокойно, изтупвайки сакото си с длани. -Най-сетне пристигнаха.

Не можех да затворя очи. Въздухът ги прогаряше, а после и самият той като че ли пламна. Издайническата миризма на пушек се просмука през прозорците. Стрелба, още писъци, паника. Представих си как се изправям на крака и побягвам към вратата, към останалите, към спасението, но успях единствено да мигна. И това беше нещо, разбира се. Можех да започна оттук.

- Не се тревожи - увери ме Кланси, седна до мен и забарабани с обувка по крака на стола. - Аз ще те защитавам.

Кръвта бучеше в ушите ми. Крясъците, прииждащи отвън, направо не звучаха човешки; имах чувството, че слушам как някой дере живи животни. Бяха пропити с болка и ужас, и отчаяние. Металическият вой нарастваше с всяка изминала минута.

Зайците се нуждаят от достойнство и най-вече от готовност да приемат съдбата си.

Не чух стъпките, отекващи по коридора, а по-скоро ги усетих. Не можех да преценя на колко души бяха. Всички се движеха в съвършен унисон. Вратата на склада се отвори с мощна експлозия от пушек и горещина.

Изражението по лицето му, когато войниците от СОП влетяха в стаята, ми донесе повече удоволствие от всичко друго в живота ми. Вълнението му отстъпи място на недоумение, последвано от чист гняв. Явно не беше очаквал да види трима войници от Специален отряд „Пси".

Дори не трябваше да ги докосва.

- Тишина! - изсъска Кланси, опънал ръка в тяхна посока. - Напуснете! Кажете на командира си, че не сте намерили никого тук!

Мъжът най-отпред, чието тяло беше скрито под слоеве предпазно облекло, докосна устройството на ухото си и заяви с монотонен глас:

- Сградата е празна. - Обърна се към колегите си и им махна механично. Като си тръгнаха от стаята на бегом, осъзнах, че те бяха отговорни за пушека.

Огънят беше тяхно дело.

- По дяволите! По дяволите! - клатеше глава Кланси. Заби юмрук в близкия рафт, но ударът бе заглушен от бясната стрелба навън. - Къде са ми Червените? Защо не изпратиха тях?

Засмука едно от разранените кокалчета на ръката си и закръстосва из тясното помещение. Дишането му идваше на пресекулки и като че ли отразяваше стремглавия поток на мислите му.

Къде са ми Червените? Неговите Червени - стана ми повече от ясно за какво говори. Проект „Джамборе", програмата на баща му.

Не - помислих си, - не на баща му.

Вече виждах отделните парчета на напуканата картина пред мен. Когато ми разказа за въпросната програма, още не го познавах особено добре, нито пък подозирах на какво беше способен - не и достатъчно, че да подредя в ума си знаците, които неволно ми беше оставил.