Александра Бракен - Тъмна дарба

Спрях чак в основата на хълма с лице в калта. Ръцете и краката ми се гърчеха конвулсивно, лека-полека излизайки от вцепенението.

Усетих нечии пръсти върху гърба на якето си. Дунди ме завлачи назад с раздирано от кашлица гърло.

Ще умрем. Ще умрем. Ще умрем.

Зайците се нуждаят от достойнство и най-вече от готовност да приемат съдбата си, съдбата си, съдбата си...

Водата беше ледена и ме погълна цялата. Шокът сякаш проряза крайниците ми и ги събуди с остра плесница. Започнах да се боря с тъмнината край мен, размахвах ръце, за да изплувам на повърхността. Когато излязох, кашляйки заради водата и отровния въздух, навън ме посрещна все още обагреното в оранжево вечерно небе.

Дунди ме намери отново. С едната си ръка се държеше за близката дървена подпора, а другата протягаше към мен. Кеят - помислих си. - Нашият кей. Заплувах към него и му позволих да ме издърпа под прикритието на старото дърво. Кръжащите отгоре хеликоптери разбуниха спокойното езеро. Едва задържах главата си над бушуващата мразовита вода, но все пак видях прожекторите, обхождащи повърхността й.

Без да откъсвам едната си ръка от раменете на Дунди, протегнах другата, за да се хвана за една от обраслите с водорасли подпори на кея. Той последва примера ми и изчака тропотът на кубинки и гърмежът на оръжия над главите ни да стихне, преди да прошепне: „О, боже".

Придърпах го по-близо до себе си и го прегънах с всички сили, останали в размекнатите ми мускули. Не смеехме да пророним и дума, но усетих как поклаща глава. Знаеше какво се опитвам да му кажа, аз пък знаех какво иска да ме попита той, но никой от двама ни не можеше да проговори сред дима и писъците.

Краката ми бяха наполовина замръзнали, когато най-сетне събрахме кураж да излезем от водата. Беше тихо от известно време - откакто слънцето бе започнало да стопля небето. Хеликоптерите изчезнаха първи, последвани от стрелбата. Двамата можехме единствено да дишаме тежко и да споделяме шепнешком страховете си за останалите - за Лиъм.

- Не знам - пророни Дунди. - Разделихме се. Един бог знае къде е.

Бях изявила желание да излезем от водата още преди два часа, но него все го плашеха звуците на рухващи дървета и пращящите останки от жестоката огнена стихия.

Мускулите ми бяха толкова сковани, че ми отне три пъти повече време да се кача на кея, отколкото при нормални обстоятелства. Дунди падна до мен, треперейки като лист при всеки студен полъх на вятъра, порещ мокрите ни дрехи. Изпълзяхме нагоре по хълма до пътеката, без да се отлепяме от земята, преди да се уверим, че отвъд всякакво съмнение наоколо няма никого.

Повечето бунгала не съществуваха вече - на тяхно място димяха купчини обгоряло дърво и камъни. Няколко още стърчаха, овъглени и празни отвътре, останали без покриви. Пепелта се сипеше наоколо като сняг - събираше се по косите ни и полепваше по мокрите ни дрехи.

- Трябва да отидем до офиса - обадих се аз. - Да влезем вътре. Може да съберем малко провизии, а после да потърсим Лий.

Дунди забави крачка до мен и чак сега видях колко червени бяха очите му.

- Руби...

- Не го казвай - предупредих го с рязък тон. Нямаше такъв вариант. - Недей.

Не исках да мисля за Лий. Не исках да мисля за Зу и другите деца, напуснали лагера. Трябваше да продължим напред. Спрях ли сега, повече никога нямаше да намеря сили.

Предните стаи бяха празни. Кутиите и кофите ги нямаше. Накарах Дунди да мине зад мен и първа надникнах в склада, но и там не намерих нищо.

- Може би са го хванали - каза Дунди и се почеса по главата.

Аз сбърчих вежди.

- Кога сме имали чак такъв късмет?

Спалнята на горния етаж блестеше. Преди да излезе, Кланси беше оправил леглото си, беше разтребил купищата хвърчащи листове и кашони и като че ли даже беше избърсал праха. Дръпнах бялата завеса, разделяща стаята на две, докато Дунди се мъчеше да включи телевизора.

- Спрели са електричеството - обяви накрая. - Сигурно са се погрижили и за водата.

Срутих се в стола на Кланси и притиснах лице до тъмното дърво на бюрото му. Дунди опита да свали мокрото яке на Лиъм от раменете ми, но аз не му позволих.

- Благодаря ти, че дойде да ме вземеш - казах със затворени очи.

- Глупачката ми тя - отвърна ласкаво Дунди и ме потупа по гърба. - Все да се забъркаш в някоя беля.

Когато не помръднах, усетих как ръката му спира върху рамото ми.

- Руби?

- Защо му е било да го прави? - прошепнах. Всичко в тази проклета стая ми напомняше за Кланси: от миризмата до това как беше подредил книгите в библиотеката си по цвят. - Подписал е смъртните присъди на толкова много деца...