Александра Бракен - Тъмна дарба

Дунди клекна до мен и коленете му изпукаха като на старец. Не свали ръка от рамото ми, но усетих колко му е трудно да изрече думите, полепнали по езика му.

- По никакъв начин не бих могъл да анализирам пъклените му мисли - подхвана внимателно, - но май просто обичаше да контролира всички около себе си. Да ги ръководи. Манипулирайки хората, се чувстваше всемогъщ, а е съзнавал, че извън това място е не по-малко уязвим от всички нас. Има такива индивиди по света. Тъмните умове намират убежище зад най-добронамерените лица. Преструваше се на благороден водач, а не беше като... като Лий... или Джак. Не помагаше на тези деца от вяра, че всеки заслужава да се чувства силен и да умее да се защитава. Кланси винаги е мислел само за себе си. Не би скочил пред друг човек, за да... поеме куршум вместо него.

Като чух това, надигнах глава от бюрото.

- Нали уж Джак са го застреляли по време на бягството?

Дунди поклати глава.

- Застреляха го, защото спаси мен, а ме спаси, защото... - Той си пое дълбока глътка въздух. - Защото смяташе, че не мога да се защитавам сам. Не знаеше на колко много ме е научил.

- Страшно съжалявам. - В дъната на очите ми пареха сълзи. - За всичко.

- Аз също - отвърна Дунди след кратко мълчание и без да обърна поглед към него, усетих, че и той плаче.

Лаптопът се намираше в горното чекмедже на бюрото му, а върху капака му беше залепена яркожълта бележка.

Руби,

Излъгах те. Щях да тичам.

- КГ

- Дунди! - провикнах се веднага и му махнах да дойде. Сигналът за включване беше странно трогателен. Малки звънчета.

- Просто ни го е завещал? - попита Дунди, барабанейки с пръсти по дървото. -Тук ли е картата за безжичния интернет?

Намерихме я на мястото й, но Кланси се беше погрижил да изтрие всичко от компютъра си. Оставил беше само иконката за интернет, кацнала по средата на екрана.

- Защо часовникът в ъгъла показва петнайсет? - учуди се Дунди и седна в стола. Наведох се да видя какво сочи. Индикаторът за батерията. Имаше само петнайсет минути живот.

- Ама че задник - разлютих се аз.

Дунди поклати глава.

- По-добре е от нищо. Ако наистина има интернет връзка, може да разучим как да се махнем оттук. Може дори да намерим адреса на бащата на Джак.

- И да пуснем съобщението до родителите ти - допълних аз с крехка искра на щастие в гърдите си.

- Няма смисъл. Предпочитам да използвам... четиринайсетте ни минути да открием бащата на Джак - отвърна той. - Може дори да му се обадя, ако лаптопът има микрофон.

Не смееше да се обади на собствените си родители.

- Стига де - подхванах отново аз. - Ще ти отнеме само две секунди да пишеш на вашите. Спомняш ли си съобщението?

- Достатъчно, че да си свърши работата - отвърна той.

Закрачих вяло из задушната стая, заслушана в тропота на пръстите му по клавиатурата. Краката ми ме отведоха до леглото на Кланси, където най-сетне спрях и гневът ми надделя над цялата тревога.

Прозорецът беше напластен със сажди и доста ми се съпротивлява, когато опитах да го отворя. Но приливът на свеж въздух си заслужаваше борбата; стиснах перваза и се провесих навън. Лагерът тънеше в пепел и обгоряла пръст, но очите ми лесно намериха мястото край огнището, където довчера децата се бяха редили на опашки за храна пред дългата маса. Примижах и веднага дочух смеха и музиката, долових аромата на яхния и пушек във въздуха. Видях и Лиъм: приказваше си с другите деца, а огънят оцветяваше косата му в златисто.

Като отворих очи, вече не го виждах само в съзнанието си.

Изхвърчах от стаята, без да обръщам внимание на учудените възгласи на Дунди. Запрепъвах се надолу по стълбището, мъчейки се да преодолея твърде много стъпала наведнъж, и излетях през входната врата, която с усилие се крепеше на касата си.

Той вървеше по пътеката към бунгалата, през лабиринта от паднали дървета и срутени сгради. Съсипаното му лице беше сбърчено в гримаса на тъга и страх и куцукаше едва-едва през развалините.

- Лий! - Думата избухна от гърлото ми. Той изпусна обгорялата пръчка от ръцете си и прескочи с мъка дървото, препречило пътя му, борейки се сляпо с клоните и листата му. Виждаше ме. Едновременно вярваше на очите си и не им вярваше. - О, боже! - Хвърлих се на врата му и без малко не съборих и двама ни на земята.

- Благодаря ти - зашепна той, - благодаря ти, благодаря ти... После разцелува лицето ми, всеки сантиметър от него, бършейки сълзите и саждите от него, докато повтаряше името ми.

Лиъм не беше единственият оцелял, но само той се върна.