Александра Бракен - Тъмна дарба

Разказа ни какво му се беше случило, докато седяхме в офиса на Кланси и ядяхме от малкото храна, останала в склада. Дунди държеше лаптопа до себе си и на всеки няколко минути проверяваше за отговор от родителите си или четеше отново адреса на бащата на Джак, който беше намерил по-рано.

Военните бяха нападнали лагера толкова изненадващо, че повечето от децата в охранителния екип не бяха успели да стигнат от оградата до бунгалата достатъчно бързо. Онези, които не били на смяна, нахлули в бунгалото ни и го повели - „По-скоро ме занесоха", поправи се горчиво Лиъм - към една от тайните пътеки, предвидени именно за тази цел. Тичали без почивка чак до сутринта, докато не достигнали същото онова шосе, от което ни бяха взели.

- Бяхме най-много двайсетина - обясни Лиъм, стиснал ръката ми. - Всичките ранени. Лив и Майк намериха работеща кола и натовариха в нея децата в най-лошо състояние, за да ги откарат до някоя болница, но...

- Ами останалите? - попитах аз.

- Избягаха. - Лиъм потри очите си и изтръпна от болка. Кожата около тях още беше много чувствителна и започваше да придобива черен цвят.

- А ти защо не избяга? - поинтересува се Дунди. - Ненормален ли си да се връщаш тук, при положение че можеше още да има служители на СОП в района?

Лиъм само изсумтя.

- Смяташ ли, че изобщо съм се замислил за това, знаейки, че има шанс вие двамата да сте тук?

Нямахме време за губене; познавахме СОП достатъчно добре, че да очакваме от тях да се върнат, за да проверят за оцелели. Лиъм и Дунди се хванаха да събират толкова храна от склада, колкото можехме да носим. Аз опитах да им помогна, но мислите ми все ме теглеха към бюрото на Кланси.

Накрая им се поддадох и оставих двамата да спорят за някакви консерви. Тръгнах нагоре по стълбището и докато се качвах, потупах джоба на якето си, за да се уверя, че все още влажните писма на Джак и Дунди бяха там.

Батерията на лаптопа имаше само още две минути живот. Иконката й мигаше предупредително. Екранът притъмня, а осветлението на клавиатурата изгасна напълно. Въведох възможно най-бързо името на Руби Ан Дейли, Вирджиния Бийч, в сайта на Белите страници.

Нямаше резултат.

Опитах отново, този път само с името й. Така излязоха няколко резултата, но всичките за Сейлъм. Не живеех там от почти десетилетие, но разпознах адреса на родителите ми веднага щом го видях.

Минута и петнайсет секунди. Прегледах историята на предишните търсения за сайта, който Дунди беше споменал - онзи, от който можеха да се правят обаждания, и написах телефонния номер на някогашния ми дом. Губех по две секунди на всяко позвъняване.

Не исках да говоря с нея, а по-скоро да чуя гласа й. И бездруго нямаше вариант да се върна при нея. Чакаха ме по-важни неща. Но исках да се уверя, че още съществува - че на света има още един човек, който си ме спомня.

Чу се изпращяване. Сърцето ми подскочи чак в гърлото, а пръстите ми стиснаха ръба на бюрото.

Гласът на майка ми.

Здравейте , свързахте се с дома на Джейкъб , Сюзън и Руби Дейли...

Не знам защо, но в този момент се разплаках. Може би от умора. Може би от яд, задето животът ми беше станал толкова труден. Радвах се, че тримата живеят заедно, че мама и татко бяха попълнили семейството си, заменяйки една Руби с друга. Урокът, който си бях взела през изминалите няколко дни, беше колко е важно да сме заедно и да се грижим един за друг. А те точно това правеха. Хубаво.

Хубаво.

Но това не ме спря да затворя очи и да си представя, макар и само за момент, че аз бях онази Руби, която още живееше на „Милууд Драйв".

Часове по-късно, когато отново тръгнахме на път, сега само тримата, най-сетне успяхме да разкажем на Лиъм какво ни се беше случило предишната нощ.

- Слава богу, че Дунди те е намерил - поклати глава той. - Познаваше го по-добре от всички нас, и все пак отиде при него.

- Наистина вярвах, че мога да го контролирам - обясних, опирайки чело в студеното стъкло. - Каква глупачка само.

- Да, глупачка си - съгласи се Дунди. - Но си нашата глупачка, така че внимавай другия път.

- На неговото мнение съм - обади се Лиъм и преплете пръсти с моите върху странична облегалка между седалките ни.

Бяхме намерили колата изоставена до пътя на няколко километра западно от „Ийст Ривър" и я бяхме избрали само защото имаше четвърт резервоар бензин. Пътуването в нея нямаше нищо общо с това в Бети. Дългите крака на Дунди се забиваха в гърба на седалката ми и цялата кола миришеше на вкисната китайска храна. Но все пак се движеше. И след още няколко километра щяхме да я почувстваме като наша.