Александра Бракен - Тъмна дарба

- Къде е? - крещеше Лиъм. - Дунди, къде е болницата? Трябва да... трябва да ми кажеш къде е!

Колата започна да вибрира и да вие като див звяр. Лиъм мина през дупка в асфалта и предният капак се вдигна заедно с облак сивкаво-син пушек. Изминахме още пет, може би десет метра, преди двигателят да умре.

Погледнах към Лиъм.

- Мога да я оправя - закле се Лиъм с пресекващ глас. - Мога да я оправя... ти само... само... продължавай да му говориш, чу ли? Мога да я оправя. Мога.

Изчаках да затръшне вратата след себе си, преди да затворя очи. Дунди беше толкова неподвижен в ръцете ми, толкова блед; колкото и да го друсах, колкото и да му крещях, не се съвземаше. Усетих как кръвта му се процежда през пръстите ми, алена под притъмнялото небе, и си спомних какво беше казал в нощта, когато ни напусна Зу. Всичко приключи. Всичко.

И наистина беше така. Неестественото спокойствие, което се спусна над мен, го потвърждаваше. Живеех в борба още откакто избягах от Търмънд, съпротивлявах се срещу оковите на този и онзи, воювах с нокти и зъби срещу неизбежното. Но вече нямах сили. Нито капка. Не можех да отрека онова, което част от мен знаеше още от момента, когато СОП изпепели света ми. Което част от мен знаеше още от самото начало.

Какво беше казала госпожица Финч преди толкова много години? Че няма завръщания и повторения? Че напусне ли някой живота ни, напуснал го е завинаги? Увехналите цветя не продължаваха да цъфтят и да никнат. Мъртвият Дунди нямаше да ми се усмихва вече, да бълва несвързани изречения, да се цупи, да се смее - мъртвият Дунди беше... невъобразим.

Бръкнах в джоба на якето си и натиснах паникбутона. Минаха двайсет секунди, всяка следваща по-дълга от предходната. Устройството извибрира, отчело сигнала ми, и аз пуснах копчето.

Отвън Лиъм чукаше метал в метал - с все по-безпомощно и гневно изражение. Исках да го извикам при Дунди, защото знаех, че всичко е свършило. Знаех, че ще умре в ръцете ми... по-малко от двайсет и четири часа, след като ме беше спасил. А не можех да направя нищо за него, освен да го държа в обятията си.

- Не умирай - прошепнах му. - Не бива да умираш. Трябва да ходиш на уроци по математика и на футболни мачове, и на абитуриентски балове, и да кандидатстваш в колежи, и в никакъв случай не бива да умираш. Не бива... не бива... - Потънах в себе си напълно. Познатата вцепененост превзе цялото ми тяло. Усещах смътно, че Лиъм крещи нещо. Стиснах Дунди още по-силно. Отвън долетя тропот на обувки по стария асфалт; подушвах единствено пушек и кръв. Чувах само собственото си сърце.

Тогава вратата срещу мен се отвори и видях лицето на Кейт.

И тогава заплаках, заплаках с цяло гърло.

- О, Руби - каза угрижено тя. - Руби.

- Моля те, помогни му - простенах. - Умолявам те!

Два чифта ръце се пресегнаха да ме изтеглят от колата. Моите още бяха увити около гърдите на Дунди. Не можех да ги помръдна дори. Имаше толкова много кръв. Гърчех се бясно в хватката на хората, които искаха да ни разделят.

- Руби, миличка - продължи Кейт, внезапно озовала се до мен. - Руби, време е да го пуснеш.

Бях допуснала грешка. Това беше грешка. Сбърках, че ги извиках. Ужасен звук изпълни въздуха и чак когато Лиъм се появи в полезрението ми, стиснал раменете ми, осъзнах, че не съм спряла да пищя през цялото време.

Три коли бяха обкръжили димящата ни, безполезна таратайка. Всичките джипове.

- Ако обещаете да му помогнете, ще дойдем с вас доброволно - чух Лиъм да казва на Кейт. - Ще тръгнем с вас. Ще правим каквото ни кажете.

- Не - изпищях аз, - не!

Лиъм ме държеше здраво, но усещах колко силно треперят ръцете му. Гледахме как качват неподвижното тяло на Дунди на задната седалка в един от джиповете; едва затвориха вратата, и големият автомобил полетя надолу по шосето. Кръвта на Дунди още беше топла по мен, но изстиваше с всяка изминала секунда и ми се искаше да изляза от кожата си.

- Моля те - говореше ми Лиъм с насечен глас. - Успокой се. Трябва да се успокоиш. С теб съм. Ето ме.

Нещо ме ощипа по врата, случи се за част от секундата. Веднага усетих как мускулите ми се отпускат. Някой ме затегли напред и най-близкият джип ту изплуваше пред очите ми, ту се размиваше. Лий?, исках да попитам, но езикът ми сякаш беше от олово. Някой нахлузи черен чувал върху главата ми и усетих как ме вдигат във въздуха - високо, високо във въздуха, както правеше татко, когато бях малка. Когато си мислех, че един ден ще мога да летя.

Тогава истинската тъмнина се настани.