Александра Бракен - Тъмна дарба

Надникнах скришом към момичето до мен - беше облечено в елегантен костюм с пола, а по лицето й имаше толкова грим, че изглеждаше много по-възрастна от реалните си години. Стискаше кожената си дамска чанта като щит и чак когато я пусна до себе си, осъзнах, че ръцете й треперят.

Аз самата бях облечена в униформа на „Федекс"; виждах отражението си в металните врати на асансьора през очите на Мартин.

Когато се отвориха, установих, че се намирам в някаква бизнес сграда. Навън беше тъмно, но по компютрите в повечето отделения още имаше работещи мъже и жени. С момичето от асансьора продължихме, без да спираме. Лицето й беше обляно в пот, която размазваше грима й, и като я зърнах, изпитах силна ненавист към нея.

Най-големият офис се намираше в далечния заден ъгъл на сградата и аз се отправих към него. Момичето едва не въздъхна с облекчение, като я оставих до чешмичките. Водех я за подкрепление. Това беше моята мисия.

Вратата на офиса беше затворена, но виждах нечий силует зад матираното стъкло. Още е тук. За щастие, и главната му асистентка не си беше тръгнала. Погледна пакета в ръцете ми учудено, но беше достатъчно да докосна ръката й. Тя изцъкли очи и знаех, че вече е под мой контрол. Стана от стола си и се обърна към вратата. Оставих пакета върху бюрото й.

Изпълнила мисията си, закрачих бързо през лабиринта от работни отделения, срещайки погледа на момичето до чешмичките. Кимнах към асансьорите и тя тръгна след мен; очите й прескачаха от тях към офисите и беше прехапала долната си устна.

Въпреки това не се изложи, докато не излязохме навън. Аз поех надолу по стълбите към микробуса с надпис „Федекс" и тъмнокосия мъж на шофьорската седалка. Тъкмо се пресягах за вратата, когато усетих, че я няма зад мен. Беше замръзнала на върха на голямото стълбище с опулени очи и лице, по-бледо от мрамора под краката й.

Щеше да се върне в сградата, за да ги предупреди за експлозията. Слабачка. -Думите прелетяха през главата ми, ясни като гравюра в камък. - Провалиш ли се, умираш. Предадеш ли Лигата, умираш.

Взех пистолета изпод седалката си и се провесих през отворения прозорец. Но така и не успях да стрелям. Високо в сградата, чак на седемнайсетия етаж, силен взрив избълва дъжд от стъкла и бетон, който я засипа мигновено.

Мартин не отдръпна ръката си, стоеше напълно неподвижно. Ето какво означаваше да работиш за тях. Ето в какво ще ни превърнат. Бях проникнала в съзнанието му, за да потвърдя собствените си подозрения, но дори аз се изненадах от лекотата, с която го бях сторила. Преди седмици, когато избягахме от Търмънд, още не бях способна дори да го отблъсна. Сега обаче го бях надвила с един-единствен допир.

Кланси ме беше обучил добре.

Вдигнах поглед към Мартин, обзета от странно съжаление. Не заради онова, което се канех да му причиня, и намерението си да го използвам, а защото си мислеше, че е всемогъщ. Продължаваше да вярва, че е по-силен от мен.

Докоснах с пръст - само с един пръст - ръката му.

- Как се казваш? - попитах го.

Реакцията му беше безценна. По лицето му не беше останала и капчица кръв и мляскаше с устни, сякаш се опитваше да каже нещо, да извика спомен, който вече не съществуваше.

- Откъде си?

Вече виждах паниката в облещените му очи. Но още не бях приключила с него.

- Знаеш ли къде се намираш в момента?

Почти ми стана гузно - почти, - когато видях наченките на сълзи в ъгълчетата на клепачите му. Но веднага си спомних колко беззащитна и уплашена ме беше накарал да се почувствам едно време и направо съжалих, че не му бях отнела още повече. В дъното на ума ми започваше да се оформя план, твърде зловещ, за да го призная за свой собствен.

- Аз не... - пророни задъхано Мартин. - Аз не...

- В такъв случай е най-добре да си ходиш - казах му със студен глас.

Просто вмъкнах действието в главата му. Той изтърча от стаята и затръшна вратата след себе си. Бягаше от страшното чудовище.

Кейт го изпрати с поглед. Така и не успях да разчета изражението по лицето й.

- Впечатляващо.

- Реших, че е време да му се даде урок - обясних със студен, безизразен глас, точно какъвто би желала да чуе от мен. Бях видяла достатъчно, за да знам що за злост очакваха тези хора, а трябваше да ме поискат. - Все пак ще прекарваме доста време заедно в бъдеще.

Кейт сведе глава и светлорусата й коса падна пред раменете й, но не го отрече. Щяхме да си останем тук. Беше приела сделката на Лиъм.

- Май поначало не съм имала друг избор - продължих. - Рано или късно сте щели да ме доведете тук.