Александра Бракен - Тъмна дарба

Лиъм обиколи стаята веднъж, два пъти, три пъти и имах чувството, че мина цял час, преди да събера смелост да отворя писмото на Дунди.

Стаята потъна в дълга тишина.

- Какво? - не се стърпя накрая Лиъм. Гласът му беше пропит със страх. - Какво пише вътре?

Листът беше празен. Не съдържаше нищо друго, освен имената и адреса на родителите му. Нито капка мастило повече.

- Не разбирам... - пророних, като му подадох празното писмо. Какво беше станало? Може би беше загубил истинското, или пък го носеше със себе си. Като вдигнах поглед отново, Лиъм плачеше. Едната му ръка унищожаваше листа, а другата беше притисната към очите му. В този момент осъзнах, че знам отговора.

Дунди не беше написал нищо, защото не беше сметнал за нужно. Вярвал беше, че ще му се отдаде възможност да им каже всичко на живо. Че ще се прибере у дома.

Коленете на Лиъм омекнаха и той седна на леглото до мен. Отпусна чело върху рамото ми и аз го прегърнах с две ръце. Вярвал ти е - исках да му кажа. - През цялото време ти е вярвал.

Почувствах се толкова стара в този момент. Не на шестнайсет, не на шейсет, не дори на сто, а на хиляда години. Стара, но не крехка. Чувствах се като някой от дъбовете край шосето, лъкатушещо през долината Шенандоа: с дълбоки корени и здрава сърцевина.

Ще се прибере - помислих си. - Ще си отиде у дома.

Не го пуснах дълго време. Исках да запомня как косата му се извива в краищата, белега в едното ъгълче на устата му. За пръв път усещах колко несправедливо е времето. Защо вечно или застиваше, или препускаше с бясна скорост?

- Смешното е, че имах толкова много планове - прошепна той. - Какво да правим от тук нататък. Къде щях да те водя. Наистина исках да те запозная с Хари. - От прозореца се лееше следобедна светлина. Усетих как плъзва длан надолу по ръката ми. - Всичко ще е наред. - Обеща ми Лиъм. - Просто няма да им позволим да ни разделят.

- Няма - промълвих аз. - Знаеш ли, мислех си.. сигурно ще прозвучи много сълзливо, но... ако има едно хубаво нещо, което ми се случи през последните седмици, това е, че срещнах теб. И бих преживяла всичко наново... - В очите ми запариха сълзи. - Ако това е бил единственият начин да те срещна.

- Наистина ли мислиш така? - Лиъм се надигна и долепи устни до косата ми. -Защото, откровено казано, мен ако питаш, е било неизбежно да се срещнем. Да си представим, че проклетите лагери изобщо не съществуват. не, изслушай ме. Ще ти разкажа удивителната история на първата ни среща. - Лиъм се покашля и обърна лице към мен. - И така, лято е и ти си в Сейлъм; бориш се с поредния скучен, зноен юли и работиш на непълен работен ден в сладоледен бар. Естествено, нямаш си ни най-малка представа, че всички момчета от гимназията ти идват в бара заради теб, не заради трийсетте вида сладолед. Ти обаче мислиш само за уроците си и десетките клубове, в които членуваш, защото искаш да се запишеш в престижен колеж и да спасиш света. И тъкмо когато вече си сигурна, че ще умреш, ако трябва да положиш още един пробен приемен изпит, баща ти предлага да погостувате на баба ти във Вирджиния Бийч.

- Така, значи? - Опрях чело в гърдите му. - Ами ти?

- Аз ли? - каза Лиъм, пъхвайки един кичур коса зад ухото ми. - Аз съм в Уилмингтън и се боря с поредния скучен, зноен юли. Работя за последно лято в сервиза на Хари, преди да постъпя в някой реномиран университет, където, бих добавил, съквартирантът ми ще е задръстен всезнайко със златно сърце на име Чарлс Карингтън Мериуедър IV; само че той не е част от историята, все още не. -Пръстите му се настаниха върху бедрото ми и усетих как трепери, макар и гласът му да беше стабилен. - За да отбележи повода, мама решава да ни води във Вирджиния Бийч за една седмица. Още на първия ни ден в града мярвам момиче с тъмна коса, заровило нос в една книга. От слушалките в ушите й бумти силна музика. Но колкото и да ми се иска, все не успявам да я заговоря.

И тогава, точно последния ни ден, по повеля на приятелката ни, съдбата, я виждам на плажа. Виждам теб. С Хари играем волейбол, но като че ли в този момент всичко друго изчезва. Ти вървиш към мен с големи слънчеви очила, облечена в бледозелена рокля, и нещо ми подсказва, че навярно е същият цвят като очите ти. И тогава, понеже няма смисъл да се залъгваме - аз съм същински олимпийски бог, що се отнася до спортовете, успявам да запратя топката право в лицето ти.

- Ох! - засмях се аз. - Звучи болезнено.

- Е, вероятно се досещаш как бих постъпил в подобна ситуация. Предлагам да те занеса до медицинския пункт, но предложението ми като че ли те вбесява още повече. В крайна сметка, благодарение на неземния ми чар - и понеже съм толкова жалък, че решаваш да се смилиш над мен, - ми позволяваш да те черпя сладолед. Тогава ми разказваш, че работиш в сладоледен бар в Сейлъм и колко те ядосва фактът, че имаш цели две години до колежа. По някакъв неведом начин успявам да взема имейла ти или интернет псевдонима ти, или, с малко повече късмет, телефонния ти номер. И продължаваме да си приказваме. После аз заминавам за колежа, а ти се връщаш в Сейлъм, но си комуникираме през цялото време, говорим за какво ли не, и понякога, когато темите ни на разговор се изчерпат, правим една смехория: просто млъкваме и слушаме дишането си, докато единият не заспи...