Александра Бракен - Тъмна дарба

- ... и Дунди много те подиграва за това - добавих аз.

- О, безпощадно - съгласи се Лиъм. - А баща ти ме мрази, защото мисли, че опорочавам красивата му, невинна щерка, но въпреки това ми позволява да ти гостувам от време на време. Един ден ми разказваш за момиченце на име Сузуме от съседния град, на което преподаваш частни уроци...

- ... и което е най-готиното момиченце на планетата - додадох с тихичък гласец.

- Аха - потвърди Лиъм. - Искаш ли да ти оставя края?

Тогава вече не се сдържах. Зарових лице в ръцете си, притискайки очите си с пръсти.

Трябваше да го направя сега или никога. Нямаше да ни държат тук завинаги. Много бързо можеха да се отметнат от обещанието си да го пуснат.

Надигнах се, избърсах сълзите си и стиснах решително зъби. Лиъм също се поизправи и впери угрижен поглед в лицето ми. За момент се ужасих, че вече знае какво се глася да му кажа.

Килна глава настрани и устните му се извиха в малка усмивка. Опитах да му се усмихна в отговор, но вътрешно кипях.

- Какво има?

Когато ни вкараха в лагерите, ни отнеха всичко. Приятелите ни, семействата ни, дрехите ни, бъдещето ни. Позволиха ни да задържим единствено спомените си, а сега предстоеше да изтрия неговите.

- Затвори очи - прошепнах му. - Ще довърша разказа ти.

Усетих познатото гъделичкане в дъното на съзнанието си и му дадох воля. Когато го целунах, когато долепих устни до неговите за последен път, проникнах в ума му толкова лесно, колкото беше да го хвана за ръка.

Усетих как се дръпна назад, чух го да изрича уплашено името ми, но не му позволих да се измъкне. Заличих се от съзнанието му, ден след ден, дума след дума, спомен след спомен, докато в него не остана нищо от Руби, което да му тежи и да го обвързва с мен. Чувството ми беше странно, непознато, а може би просто не му се бях отдавала досега.

Въпросът с Дунди изплува в едно затънтено кътче на съзнанието ми и трябваше да взема решение за част от секундата. Ако беше жив - трябваше да е жив, в ума ми не съществуваше друг вариант, Лигата щеше да го доведе тук. Но ако Лиъм научеше, щеше да се върне, за да го спаси, и всичко щеше да е било напразно.

Аз щях да се погрижа за Дунди. Аз щях да му помогна да се изплъзне на Лигата. Не виждах защо Лиъм да не живее с мисълта, че приятелят му се е прибрал невредим у дома; нека съсредоточи цялата си енергия върху това и той самият да се прибере. Поправката беше малка, бърза кръпка върху грозен спомен...

Но в следващия момент останах без въздух и без време. Вратата зад мен се отвори и съзнанието ми изтърва Лиъм. Той остана скован като дъска, с отпуснати върху коленете ръце и плътно затворени очи. Кейт сбърчи вежди и погледът й запрескача от мен към него и обратно. Аз станах и тръгнах към нея.

След секунда Лиъм отвори светлосините си очи и ме видя. Само че не видя Руби.

- Какво е станало? - попита той, като гледаше ту към Кейт, ту към мен. Докосна лицето си, което още беше подпухнало и разранено.

- Претърпял си катастрофа - отговорих аз. - Няколко агенти на Лигата те намериха. - Кейт се скова до мен; с ъгълчето на окото си видях как внезапното прозрение се разстила по чертите й.

- Лигата... - повтори той с присвити очи.

- Да, но ако се чувстваш добре, си свободен да си вървиш - обади се Кейт, като дойде на себе си. - Брат ти ни помоли да ти дадем пари за автобусен билет.

- О, не се и съмнявам - измърмори Лиъм, оглеждайки пода за обувките си. -Защо не си спомням нищо от катастрофата?

Не знам дали Кейт съзнаваше колко видим беше шокът по лицето й. Вдигна ръка към рамото ми - да осигури опора за мен или за себе си, но аз отстъпих встрани.

- Още ли те боли главата? - намерих сили да попитам. Продължавах да нося якето му. Просто не исках да го събличам. - Доста сериозно си я ударил.

- Малко - призна си той. Не ми харесваше как ме гледа с умислено сбърчени вежди. - И Лигата просто ще ме пусне?

Кейт кимна и му хвърли хартиен плик. Лиъм й го подхвърли обратно.

- Не ви искам парите.

- Вътре ще намериш и инструкции за връзка с родителите ти - каза тя.

- Не ги искам - отвърна Лиъм. - Не ми трябват.

- И какво да кажа на Коул?

Лиъм се изправи на разтрепераните си крака.

- Кажи му да се прибере у дома и тогава може да си поговорим. - Той се обърна към мен. - Ами ти? Една от тях ли си наистина? Струваш ми се по-разумна.

Взех безмълвно плика от Кейт и когато го пъхнах в ръката му, той не ми го върна.

- Най-добре тръгвай.

- Нямам намерение да ви благодаря - обяви той. - Не съм искал помощта ви.