Александра Бракен - Тъмна дарба

Събуди ме по-скоро ледената вода, отколкото нежният женски глас.

- Всичко е наред - повтаряше ми той. - Руби. Ще се оправиш. - Не знам кого си мислеше, че заблуждава с милите си думички, но аз определено не й се връзвах.

Ароматът на розмарин се върна, изпълвайки ноздрите ми със спомен, който чувствах и древен, и нов. Кое от двете беше?

Когато усетих ръката й върху моята, опитах да отворя очи срещу ослепителната слънчева светлина. Лицето на Кейт затанцува пред погледа ми. Тя стана и отиде до другия край на стаята да пусне тънките пердета. Това ми помогна донякъде, но още ми беше трудно да съсредоточа погледа си върху каквото и да било. Светлината се отразяваше във всяка гладка повърхност. Бял скрин, бледолилави тапети, примигващ електронен часовник, огледало на отсрещната стена и отраженията ни в него.

- Истина ли е всичко това? - пророних.

Кейт седеше на ръба на леглото ми както в Търмънд, само че този път не се усмихваше. Мартин, облечен във войнишки панталони и кубинки, се беше облегнал на стената зад нея. Изглеждаше коренно различно отпреди. Дори не го познах от пръв поглед. Лицето му беше отслабнало, карайки очите му да потънат по-надълбоко в черепа му. Някой бе имал неблагоразумието да му даде пушка.

- Намираме се в секретна квартира в покрайнините на Мериленд - обясни тя.

- Лий?

- И той е в безопасност.

Напротив - помислих си аз. - Никога няма да е в безопасност с вас.

Долових как нуждата да побягна се надига от някакво дълбоко място в мен, беше се превърнала в инстинкт. Изтощението и болката заличаваха всяко друго усещане. Обходих с поглед стаята - двата прозореца бяха единственият останал изход, освен вратата. Можех да счупя стъклото. Трябваше само да отблъсна Кейт със съзнанието си, да намеря Лиъм и щяхме да се измъкнем, преди някой да е забелязал. Можеше да се получи.

- Не си го и помисляй - предупреди ме Кейт, проследила погледа ми. Извади малък сребърен предмет от задния джоб на дънките си и ми го показа - на горната му повърхност беше гравиран високоговорител. - Дори да се справиш с мен, всеки един от агентите на долния етаж има ето такова. Като се има предвид последният ви сблъсък с Усмирителната сирена, няма да си от голяма помощ на Лиъм, ако го изведат навън и го застрелят заради твоето неподчинение.

Подскочих.

- Не биха... - Но видях истината в очите й. Биха, и още как. Рискуваха всичко да ме измъкнат от Търмънд. Влязоха в схватка с преследвачи, за да си ме върнат. Вече бях видяла в съзнанието на Роб, че каквото и да твърдяха за мисията си, без всякакви угризения ликвидираха произволни деца, ако само така можеха да се докопат до ценните.

- Как може въобще да ти хрумва да избягаш? - изсъска Мартин. - Знаеш ли колко време загуби Кейт да те търси?

Кейт му махна с ръка. Като се наведе към мен, видях пръски кръв по предницата на блузата й. Тъмна. Изсъхнала.

Споменът ме връхлетя с болезнена яснота.

- Дунди... какво стана с Дунди?

Кейт сведе поглед към ръцете си и нещо в мен се сгърчи.

- Откровено казано - отвърна тя, - не съм сигурна. Не можем да се свържем с агентите, които го взеха, но поне знам, че са стигнали до болницата. - Кейт се пресегна за ръцете ми, но аз ги отдръпнах от нея. Стомахът ми се преобърна. - С правилните хора е. Те ще се погрижат за него.

- Не можеш да си сигурна - парирах я аз. - Сама го каза.

- Но вярвам, че е така - поясни Кейт.

Тъкмо се канех да я уверя, че изобщо не ме е грижа в какво вярва, но тя продължи:

- Цял месец те издирвам. Навъртах се в този район с надеждата, че рано или късно ще се появиш, но, Руби, къде се загуби толкова време? Къде си живяла? Изглеждаш сякаш... сякаш...

- В „Ийст Ривър" - отговорих аз.

Кейт вдиша рязко. Значи, от Лигата бяха разбрали за случилото се с лагера.

- О, чудно - обади се Мартин, отлепяйки се от стената. Сложи презрамката на пушката си през рамо и дойде до мен. - И какво... седмици наред си мързелувала. Колко типично. Аз през това време правех нещо значимо. Бях част от нещо важно.

Той посегна да докосне крака ми, но аз сграбчих китката му. Исках сама да видя какво е преживял - обучението, сприхавите инструктори. Вкопчих се в най-яркия му спомен и го разгърнах в съзнанието си. Исках да видя бъдещето ни.

Паметта на Мартин бълбукаше като яма с горещ катран, променяйки се пред очите ми, докато не се озовах на едно от местата, където той бе стоял. Раницата, която той бе държал, сега тежеше в моите ръце. Тежестта й смазваше пръстите ми, но очите ми бяха съсредоточени единствено в нарастващите числа в екранчето на асансьора: 11, 12, 13... За всеки от етажите се чуваше сигнален звън, но на мен ми трябваше 1 7.