Александра Бракен - Тъмна дарба

- Не им позволявайте да се обадят - пророни Дунди. - Не им позволявайте да ме вземат. - Думите едва напускаха гърдите му. - Трябва да се прибера у дома.

Лиъм надникна през рамо.

- Хвани го за краката, Руби.

- Не го местете - каза мъжът от стая 104. - Не бива да го местите!

Бащата на Джак изникна зад нас, но мъжът с мобилния телефон го набута обратно в стаята му и затръшна вратата след него.

- Хвани го - повтори Лиъм и натика пистолета в колана на дънките си.

Пъхнах ръце под мишниците на Дунди и го завлачих така, както той беше

влачил мен. Един от другите мъже пристъпи напред - незнайно дали да ни спре, или да ни помогне.

- Не го докосвай! - изкрещях му аз. Той спря, но като че ли нямаше намерение да се откаже.

Дунди притисна ръце към раната си с изцъклени, немигащи очи. Лиъм хвана краката му и двамата го понесохме към колата. Мъжете викаха след нас, уверяваха ни, че линейката ще пристигне всеки момент. Да, линейката, заедно с всички соповци в района. А те нямаше да му помогнат, не и те. Щяха да го оставят да умре.

- Не им позволявайте да ме вземат - ломотеше Дунди. - Дръж краката ми под нивото на гърдите ми, Лий, не ги вдигай толкова високо. При гръдните рани дишането е затруднено... - Не думите му изпълваха сърцето ми със страх, а пулсиращата струя кръв, която не спираше да тече измежду пръстите му. Целият трепереше, но за сметка на това не плачеше. - Не им позволявайте да ме вземат...

Качих се на задната седалка и извлачих Дунди след себе си. Кръвта му веднага напои тениската ми, прогаряйки кожата ми.

- Натискай... раната ми - бръщолевеше Дунди. - По-силно... Руби, по-силно. Ще опитам да... спра кръвта с...

Със способностите си вероятно. И червената струя наистина поспадна, когато отново я покри с ръка. Но колко щеше да издържи така? Ръцете ми натискаха неговите, но трепереха толкова силно, че навярно повече вредяха, отколкото помагаха.

- Боже - повтарях, - о, боже, недей да заспиваш... говори ми, продължавай да ми говориш, кажи ми какво да направя!

Изхвърчахме от паркинга с писък на гуми. Лиъм настъпи педала на газта с всички сили и залепи длани за волана.

- Мамка му, мамка му, мамка му!

- Водете ме вкъщи - умоляваше ни Дунди. - Руби, кажи му да ме води у дома.

- Да, ще... всичко ще е наред - уверявах го аз, наведена напред, за да вижда очите ми.

- Баща ми...

- Не... Лий, болница! - Не говорех с цели изречения, нито пък Дунди. От гърлото му се разнесе звук, сякаш се беше задавил със собствения си език.

Когато проблясъците ме връхлетяха, бяха окъпани в същия нюанс на червено като кръвта му. Мъж в голямо кресло с книга в ръце. Красива жена, приведена над кухненска маса. Бродерия с кръстат бод, табела за спешно отделение. Черните краища на картините започваха да се нагърчват. Някой беше пробол мозъка ми с нож.

- Александрия е на около половин час път - изкрещя през рамо Лиъм. - Там ще те заведа!

- Болница „Феърфакс" - изхриптя Дунди. - Баща ми... кажи им да извикат татко по пейджъра...

- Къде се намира? - попита Лиъм. Погледна към мен, но аз бях в същото неведение. В този момент ме притисна мисълта, че Дунди може да умре, докато стигнем до болницата. Кръвта му щеше да изтече в скута ми. След всичко, което

бяхме преживели заедно.

Лиъм обърна колата толкова рязко, че двамата с Дунди едва не излетяхме от седалката. Прехапах езика си, за да не изпищя отново.

- Продължавай да му говориш! - викна ми Лиъм. - Дунди... Чарлс!

Не знам кога беше загубил очилата си. Очите му бяха червени по краищата и се взираха празно в лицето ми. Не исках да откъсвам поглед от тях, но той опитваше да ми даде нещо и вдигна ръка от корема си.

Писмото на Джак. Беше напоено в прясна, лепкава кръв, но отворено. Сякаш чакаше някой да го прочете.

Почеркът беше ситен, сгъстен. Всяка буква имаше призрачна сянка край себе си от времето, което листът беше прекарал с двама ни в езерото, а някои букви се бяха размили напълно.

Скъпи татко,

Като ме изпрати на училище онази сутрин, още вярвах, че ме обичаш. Но вече разбирам що за човек си. Нарече ме чудовище и изрод. Но в крайна сметка ти си ме отгледал.

- Кажи му да прочете... - Дунди облиза устни. Наложи ми се да доближа глава до него, за да чуя гласа му над свистенето на вятъра покрай колата. - Кажи на Лий да прочете писмото ми. Написах го... за него е.

- Чарлс - казах аз.

- Обещай ми...

Каквото и да беше заседнало в гърлото ми, не ми позволи да проговоря. Затова просто кимнах. Силна струя бликна изпод ръцете ни, по-силна отпреди.