Александра Бракен - Тъмна дарба

Мина ми през ума, че може да е прав и че това би обяснило защо само в неговата глава не се бях вмъкнала неволно, но в този момент чухме шумни стъпки по пътеката и всичките ми мисли изхвърчаха.

Оливия и някакво друго хлапе влачеха крака по пръстта, всеки преметнал по една от ръцете на Лиъм през раменете си. Лицето му беше обърнато надолу и виждах засъхналата кал по косата му. Беше заваляло около час, след като го оставихме.

- Лий - повтаряше Дунди в опит да го освести. - Лий, чуваш ли ме?

Помогнахме им да го настанят на дивана. В стаята цареше тъмнина и не видях следите от побоя, докато Оливия не остави големия си фенер на пода до него.

- О, боже! - пророних.

Лиъм обърна лице към мен и чак сега осъзнах, че всъщност е буден - просто очите му бяха толкова подути, че дори не можеше да ги отвори. Докоснах ръката, висяща от ръба на дивана, и плъзнах пръсти по нея чак до гърдите му. Дишаше на хриптящи пресекулки. Около носа, устата и дори брадичката му имаше плътен слой сгъстена, засъхнала кръв. Дневната светлина щеше да разкрие останалите му травми.

- Трябва му антисептик - каза Дунди. - Превръзки, нещо...

- Елате с мен до склада - отвърна Оливия. - По това време навън няма никого.

- Няма да го оставя сам - заявих аз, коленичила до Лиъм.

- Аз ще отида. - Усетих ръката на Дунди върху рамото си, докато минаваше покрай мен.

Вратата се отвори и затвори със скърцане; изчаках да чуя, че и другото хлапе тръгва след тях, преди да върна поглед към лицето на Лиъм. Обходих с нежни пръсти наранената му кожа. Като стигнах до носа, той изсъска остро, но не опита да се отдръпне от допира ми, докато не докоснах подутата му, цепната устна.

Не знам дали през целия си живот бях плакала толкова, колкото през изминалия месец. Не бях като другите момичета от колибата ми в Търмънд, които плачеха всяка нощ, а на сутринта, когато осъзнаеха, че кошмарът им всъщност е реалност, продължаваха. Не плачех дори като малка. Но сега просто не можех да сдържа сълзите си.

- Толкова ли съм... хубав, колкото се чувствам? - Говореше измъчено и заваляше думите. Опитах да отворя устата му, за да видя дали всичките му зъби са си по местата, но челюстта му беше твърде болезнена. Приведох се напред и целунах кожата, която бях докоснала с пръсти.

- Недей. - Каза той, отваряйки съвсем малко едното си око. - Не и ако не го чувстваш.

- Не биваше да го нападаш.

- Нямах избор - едва отвърна той.

- Ще го убия - заявих с наново разпален гняв. - Ще го убия.

Лиъм пак се разсмя.

- Ех... ето я и нея. Ето я моята Руби.

- Ще те измъкна оттук - обещах му. - Двама ви с Дунди. Ще говоря с Кланси и ще...

- Не - отсече той. - Недей... само ще влошиш нещата.

- Нима е възможно да се влошат повече от това? - попитах аз. - Обърках целите ти планове. Съсипах всичко.

- Боже. - Той поклати глава с извити във вяла усмивка устни. - Знаеш ли... понякога ме правиш толкова щастлив, че направо забравям да дишам. Гледам те и гърдите ми се стягат... и единствената мисъл в главата ми е колко искам да те целуна. - Той въздъхна треперливо. - Така че не ми говори как си щяла да ме измъкнеш оттук, защото няма да си тръгна без теб.

- Не мога да дойда с вас - уверих го. - Не искам да ви излагам на такава опасност.

- Глупости - отвърна той. - Няма нищо по-лошо от това да сме разделени.

- Не разбираш...

- Тогава ми обясни - настоя Лиъм. - Руби, дай ми една причина да не бъдем заедно, а аз ще ти дам сто за обратното. Ще отидем там, където поискаш. Не съм като родителите ти. Няма да те изоставя, никога.

- Те не ме изоставиха. Аз бях виновна за случилото се с тях. - Тайната се измъкна от мен като дълга въздишка и не знам кой от двама ни остана по-изненадан от признанието ми.

Лиъм се умълча и зачака да продължа. Това е - мислех си аз, - настъпи моментът да го загубя. А толкова ми се искаше да го бях целунала за последно , преди да започне да се бои от мен.

Отпуснах глава на възглавницата до него. И зашепнах - защото нямах смелостта да я разкажа на глас - историята за това как си бях легнала в нощта преди десетия ми рожден ден и се бях събудила с мисълта за обичайните рожденически палачинки. За това как родителите ми ме бяха заключили в гаража като диво животно. А когато приключих, му разказах и за Сам. За това как бях нейният Дунди, докато не се превърнах в нищо.

Като свърших, гърлото ми гореше. Лиъм обърна лице към мен. Намирахме се на сантиметър един от друг.

- Никога - пророни след малко. - Никога, никога, никога. Никога няма да те забравя.