Александра Бракен - По залез

Умът ми си играеше на „хвани и пусни“ с гледките и звуците около мен, филтрирайки всичко през млечен обектив. Това ме караше да се чувствам така, като че ли виждах всичко да се случва през спомените на някой друг. Миризмата на пот и влажни дрехи. Сумтене от болка от страна на Вида. Мрачното, безнадеждно изражение на Дунди, когато се взираше в тъмнината. Зу, отпуснала се на гърба на Лиъм, с ръце, обвити около врата му, докато той я носеше. Ходихме толкова дълго, че имаше моменти, в които забравях накъде сме се запътили.

Горе пред нас Коул се изкачи по едно стълбище и потропа по нещо метално – голям ръждясал квадрат, който най-вероятно представляваше врата. От страната на тунела нямаше никакви дръжки. Трябваше да ни пусне някой от другата страна.

– Ами ако вътре няма никого? – дочух въпроса на Дунди. Престорих се, за доброто на сърцето си, че въобще не съм го чула.

Той удря с юмрук по него още минута, преди и децата, скупчени зад гърба му, да започнат да удрят заедно с него.

„Тук няма никого – помислих си. – Не са успели.“

Не можех да дишам. Нямаше къде да се иде – стените и от двете ми страни бяха толкова близо, а децата зад мен блокира изхода ми навън. Долових как Лиъм обгърна рамото ми с ръка, но тежестта от това накара гръдният ми кош да се почувства още по-стегнат. Краката ми се сплетоха, но точно в този момент се разнесе силно скърцане и пътят бе наводнен със светлина.

„Кейт?“

Прикрих очи, мъчейки се да разбера чия бе тази фигура, когато Коул извиси глас:

– Здравей, Доли!

– Боже мой! – В гласа ù смътно се долавяше някакъв акцент, може би от Ню Йорк? Ню Джърси. – Побързайте! Влизайте! О, боже! Бяхме си помислили... Притеснявахме се, че ще ни се наложи да излезем да ви търсим.

Лиъм ни поведе напред и нагоре по стълбите – към светлината. Не бях усетила колко ми е било студено, докато не бяхме обвити от нежна топла вълна. Прекрачих вътре и примижах срещу потока от флуоресцентна светлина над мен.

Доли сподави една тежка въздишка, докато вървеше по редицата ни, и мигна, щом достигна до мен и Лиъм. Тя премести поглед от него към Коул.

– О, боже! Още един от вас ли има? Как е успял светът да оцелее толкова дълго?

– Пълен късмет – отвърна Коул. – Всички тук ли са?

Доли видимо се поколеба.

– Ами... не съвсем.

– Кейт? – Думата излезе от Вида в беззащитен прилив на надежда.

– Конър е добре. Тя много се тревожеше за всички.

Ръката на Лиъм се стегна около мен, а когато погледна надолу – изражението му беше толкова искрено развълнувано, че аз се облегнах на него и леката ми усмивка се появи като рефлекс. Изненадах се обаче, че първото чувство, което нахлу в дупката, оставена в мен от страха, не беше въодушевление или облекчение. Тези усещания се появиха едва след внезапната и остра болка, която се излъчи от сърцевината ми. „Тя не знае.“ Кейт бе оживяла, бе успяла да се добере дотук напук на силно намалените ù шансове и бе чакала. Единствената новина, която Доли щеше да ù сподели, беше, че ние сме тук. Тя нямаше как да знае за Джуд. Щеше да ми се наложи да не я прегръщам, за да не се разплача за достатъчно дълго и да ù кажа. „Тя не знае нищо.“

А сега щеше да разбере.

– Какво искаш да кажеш с това „не съвсем“? – попита Коул, докато се оглеждаше. – Десет души от вас дойдоха да отворят това място, нали? А Конър доведе своята дузина...

Маратонките на Доли издадоха леко скърцане, когато тя се размърда неловко. Звукът от боси крака, които плющяха по плочките, я спаси от необходимостта да отговаря. Сърцето ми се качи в гърлото, когато изневиделица една бледоруса глава се появи в ъгъла на залата. Кейт!

Вида се метна към нея, разбутвайки децата, които стояха помежду им, като почти успя да събори и двете им на земята.

– Съжалявам. Толкова съжалявам – повтаряше Кейт. – Бяхме точно извън зоната на нападението и не можехме да се върнем заради барикадите, които те сложиха...

Кейт погледна зад рамото на Вида към мен и усмивка на успокоение заля лицето ù, когато нейните очи срещнаха моите. „О, боже! О, боже! Тя не знае.“ Не можех да изкарам думите от устата си. Не можех да помръдна. Под кожата ми течеше горещина, а потта извличаше от всяка моя пора вина, срам, гняв и мъка. След това тя вече не гледаше към нас, а към празното място от другата ми страна. Озърташе се из цялата зала, а очите ù прескачаха от един човек към друг, като през цялото това време притискаше Вида към себе си все по-здраво. Тя го търсеше.

В края на краищата не се наложи да изричам нищо. Тя сигурно бе проумяла още в първата секунда, в която бе видяла лицето ми.