Александра Бракен - По залез

– С взлом ли трябва да проникнем? – попитах Коул.

– Не. Проверявах само за да видя дали все още ползват този вертеп като фасада. Входът към Ранчото е зад бара.

За секунда бях леко объркана, мислейки си, че има предвид зад бара в самото заведение. Вместо това обаче той слезе от бордюра и кимна с брадичка към малка алея между „Смайлис“ и празния магазин край него. Последвахме го отзад, минавайки покрай кофи за боклук и празни подредени каси, докато не достигнахме до някаква задна врата. Коул отиде право при нея и набра шест цифри върху намиращото се там електронно устройство. То присветна, изпиука и вратата се отвори, разкривайки нещо, което приличаше на типична задна стая. Покрай всяка стена имаше стелажи, повечето от които бяха празни.

– Пътят до долу е дълъг – извика Коул през рамо. – Някой страх ли го е от височини? От тъмно? Не. Разбира се, че не. Вие, деца, сте шампиони. Само внимавайте, става ли?

„Дълъг път надолу. Боже!“ Още един подземен тунел ли? При това дълъг – бях готова да се обзаложа за това, основавайки се на факта, че бяхме достатъчно далеч от основната сграда на Ранчото, която не бях успяла да видя, докато седяхме пред „Смайлис“. Имахме подобен начин на достъп и към Щаба в Лос Анджелис. Мястото за влизане бе в един паркинг, откъдето посредством асансьор се стигаше до Тунела, който от своя страна беше толкова ужасяващ поради идващата от канализацията смрад и хлъзгавите от мухъл стени, че човек почти очакваше в другия му край да го пресрещне дяволът.

За да стигнем до вратата с капака в пода, която се отваряше към тунела, водещ до Ранчото, се наложи всички да се набутаме в малката спалня, направена отзад до бара, и да повдигнем леглото и килима, които бяха поставени над нея. Студен, застоял приток на въздух се втурна да ни поздрави с добре дошли, когато Коул отвори вратата.

– Готино – казаха Томи и Пат, навеждайки се, за да надникнат надолу към леко осветеното пространство. Кайли направи физиономия по посока на Луси, но бе третата, която слезе след Коул. Повечето от тийнейджърите минаха след това – твърде уморени да поставят под въпрос онова, което се случваше, или пък къде ги отвеждаха. За по-малките деца беше по-страшно. Зу и Хина бяха като отражения на пълната, абсолютна умора. Те се люлееха на краката си, все едно бяха обърнали по няколко чаши в бара, и дори не съумяваха да фокусират очите си върху Лиъм, дори и когато той им помагаше да преминат през началото на стълбата. След това и аз, и той трябваше да съдействаме на Вида да свали долу един наполовина сляп, изключително кисел Дунди. Сетне дойде неговият ред.

Знаех, че това е лишено от разум... начинът, по който страхът сякаш идваше до мен изотзад и притискаше острие към гърлото ми. Знаех, че не сме по време на атака, че нататък по пътя вече имаше деца и всичко с тях бе наред, както и че ако исках да стигна до Ранчото, щеше да ми се наложи да ида дотам. Наясно бях с всичко това, ала не можех да помръдна.

Лиъм долови изражението ми и на лицето му се изписа успокоителна усмивка. Въпреки всички неизречени думи помежду ни, той все още можеше да разчита всеки мой страх. Едната му ръка премина през косата ми и подхвана странично лицето ми, докато ме целуваше по слепоочието.

– Различен тунел, различно място, различен край – обеща той. – Нали така?

Преглътнах и се насилих да кимна, когато той пое към стълбата. В момента, в който светлата му коса изчезна, усетих как кожата ми залепна за костите ми, а стомахът ми се преобърна. Различен край. Преобръщах тези думи в ума си. Край.

Това бе само началото му.

Изправих се, преметнах конската си опашка зад рамо и предприех първата стъпка. Втората. Третата. Опитах се да не мисля за начина, по който тъмнината сякаш се надигаше около мен и ме засмукваше надолу. В момента, в който бях почти убедена, че ще се спускам вечно, най-после стъпих на твърда земя.

Остатъкът от деня придоби някакъв странен, почти нереален развой. Тунелът беше осветен от низ коледни лампички, някои от които присветваха, а други изцяло не работеха, поради което пред нас винаги се виждаше само малка част от пътя. Всичко наоколо беше гол, коравосърдечен цимент. Ниският таван и тесните стени усилваха абсолютно всеки един глас и носеха назад през тъмнината шепоти и въздишки, подобни на духове. Дишах плитко, усещайки как кръвта започва да заформя слаб пулс зад очите ми. Това наистина бе прототипът на Щаба в Лос Анджелис – в доста по-малък мащаб и частично над земята, ако Коул ни бе казал истината, но все пак беше достатъчно наподобяващ, за да успеят да ме побият тръпки.