Александра Бракен - По залез

Мисля си, че децата в действителност бяха прекалено шокирани, за да съумеят да се разплачат. Разменяха си зашеметени погледи, очевидно борейки се да обработят информацията.

„Гладът никак не помага за взимането на това решение“, казах си наум, докато наблюдавах как дъждът караше ризата на Кайли да прилепва към ясно очертаните кости на бедрата ù.

– А там, където ще идем, безопасно ли ще е? – попита Пат.

– Кажи им истината – каза остро Лиъм. – Може и да е безопасно и сигурно място, но ние винаги ще имаме мишени на гърбовете си. Ти никога не си правил нищо просто от добрина в сърцето си, Коул. Така че... каква е уловката? Те идват с нас и после ще им се наложи да се бият ли? Ще трябва да работят за храната и леглото ли?

– Ами, реално погледнато, най-вероятно всички ще сме в спални чували – каза Коул, а под всяка негова дума къкреше раздразнението. – Но не, няма уловка. Ако те искат да ги обучим, ще го направим. Ако искат да се бият, тогава кой съм аз, по дяволите, та да ги спирам? Но имам чувството, че те са също толкова заинтересовани относно откриването на причината за ОМИН и научаването на повече за онова така наречено лекарство. А освен това живея с усещането, че имат интерес да намерят друга група, която ще пожелае да им помогне да стигнат обратно при родителите си.

– Не ги манипулирай да си мислят, че е...

– Че е какво? – попитах тихо, дърпайки го настрана. – Възможност за тях да оцелеят ли? Лиъм... Разбирам, че борбата е опасна, но не е ли и този вид живот също толкова опасен? Да си болен, гладен и постоянно да бягаш? Не е нужно вечно да остават в Ранчото. Може да ги изведем, след като измислим безопасна система за извършване на нещо такова... естествено, ако те искат това.

Той изглеждаше огорчен. Ако досега се бе борил с идеята за хващането ми в капан от страна на Лигата, какви бяха шансовете някога да се съгласи същото да се случи и със Зу? Независимо колко много искаше да види децата в лагерите освободени и лекарството разкрито, първият му инстинкт винаги щеше да бъде да поеме по пътя, който бе най-безопасен за хората, които обичаше най-много.

– Когато всичко приключи – казах аз, а очите ми се преместиха върху Коул, който помагаше на децата да съберат багажа си, – можем да отидем където си пожелаем. Това не си ли заслужава? Идването ù сега с нас е единственият начин, по който можем да си гарантираме, че тя ще е в безопасност. Ние ще се грижим за нея.

„Като начало въобще не биваше да я пускаме да си ходи.“

Той издиша струйка въздух.

– Ей, Зу! Какво ще кажеш да ни помогнеш да започнем една малка война?

Тя погледна към него, а после към мен. Веждите ù се присвиха, докато обмисляше предложението. След което просто повдигна рамене, изразявайки нещо като: „Защо не. Нямам нищо по-добро за вършене“.

– Добре. – Лиъм изговори тези думи в края на една въздишка и долових как с тях напрежението се оттегли от тялото ми. С ръка около рамото ми, а в другата му тази на Зу поехме обратно през дърветата до мястото, където другите ни очакваха. Познатостта на това ми действаше заземяващо, все едно най-после отново се бях свързала със света. – Добре.

В мига, в който стигнахме обратно до колите, забелязах, че Дунди и Вида вече бяха там и се бяха облегнали ни камиона. Но докато Дунди практически постоянно се повдигаше на пръсти и изстрелваше стотици въпроси към Зу, на които тя нямаше шанс да отговори, Вида само погледна към нея, скръсти ръце и се приближи до нас.

– Ей, Ви, това е...

Тя не се спря, не ме остави да довърша, нито пък пое ръката на Зу, която тя ù подаде, за да се здрависат. Очите на Вида проблеснаха, щом срещнаха моите, а обвинението, което се четеше в тях, беше толкова тихо, колкото бе и безпочвено. Челюстта ù бе стисната здраво, задържайки отровата, която се бореше да не изстреля към мен.

– Сега вече можем ли да се махнем от това скапано бунище?

И просто ей така чувството на сигурност изчезна. В мен се настани болезнено безпокойство, което раздвои вниманието ми надве. Половината от мен желаеше да я последва в гората, а друга половина – по-шумната и изискващата – искаше да си остана точно там, където бях, щастливо прихваната в любовта си към тримата, намиращи се около мен. Сърцето ми преливаше от нея, докато Зу обвиваше отново с ръце тънкия кръст на Дунди, а той я милваше по главата по неговия обичаен непохватен начин.

Лиъм се бе извърнал, за да проследи силуета на Вида, докато тя изчезваше в тъмнината. Когато се обърна обрат­но, видях въпроса му – а моето собствено объркване също бе отразено там.