Александра Бракен - По залез

Те все още не ме бяха застреляли. Това поне бе добър знак.

– Зу...? – изкрещях, надвиквайки рошещия листата дъжд.

Нямаше отговор.

– Зу? – викнах аз, правейки още една стъпка. – Сузуме? Зу?

Гората около мен като че ли въздъхна и отново се отпусна успокоено в нощта. Ако някой беше там, това явно не беше тя. Тя щеше да дойде.

Нямаше ли?

Когато започнах да отстъпвам заднешком, усетих остър прилив на отчаяние долу в корема си.

– Добре – примирих се аз. – Добре. Съжалявам. Тръгваме си.

Когато надзърнах назад през рамо, видях как Коул сваля пистолета си. Забелязах как Лиъм минава покрай вратата и застава до него, протягайки ръка в посока към мен, само за да я отпусне отново покрай тялото си. Той стори още една крачка напред и спря, а очите му се бяха ококорили.

И щом се обърнах обратно към гората, тя бе единственото нещо, което видях.

Петно от бяло, розово и черно се стрелна от прикритието на дърветата, надалеч от бледи ръце, които се опитаха да хванат ризата ù и да я върнат назад. Дълги и слаби крайници се пързаляха през калта, покривайки разстоянието помежду ни толкова бързо, че едва имах време да подготвя ръцете си за прегръдка.

Зу се блъсна в мен с такава сила, която можеше да килне целия свят настрани. Паднах назад и я отнесох със себе си, увивайки ръце около нея и издавайки звук, който бе нещо средно между смях и ридание. Тя зарови лице в косата ми и се отпусна върху мен. Всеки крайник на тялото ù се размекна, сякаш се опитваше да се прилепи към мен.

Приливът на чиста и непоколебима радост ме цапардоса като мълния. Той пееше омайна песен в ума ми и ме затопли от глава до пети. Така бях обгърната от чувството, че измина цяла минута, преди да усетя колко силно се тресеше тя и колко студена беше на допир. Тя плачеше – малки звучни хлипания, които не бяха признак за щастие. Дръпнах я назад, за да мога да видя лицето ù, а тя само хвана ръкавите ми още по-здраво и поклати глава.

– Мисля си, че това е твое – казах аз, подавайки ù обувката. Тя ме остави да се опитам да избърша калта от босия ù десен крак, преди да ù я нахлузя и да я завържа. Най-вероятно бе паднала, докато беше тичала към дърветата. Бяха ни чули да идваме и се бяха паникьосали.

– Зу? – Лиъм дойде до нас толкова бързо, че последните няколко метра се приплъзна през калта и кацна на земята до мен и нея. – Зу?

Единственото, което тя трябваше да направи, бе да обърне главата си към него и еуфорията, изписана на лицето му, премина в паническа загриженост. Той взе ръцете ù, когато тя се протегна към него, и изучи всеки сантиметър от лицето ù, издирвайки синини, рани или нещо, което да обясни защо тя ни гледаше, все едно се бяхме завърнали от мъртвите, защо се държеше за нас така, като че ли щяхме да изчезнем със следващия ù дъх.

– Това тя ли е? – извика отчаяно Дунди, докато се препъваше към нас. – Не мога да видя...

– Чакай... Озапти търкалянето си... – Вида се обърна и го изведе иззад вратата на колата, упътвайки го откъде да мине. Той потупа предния си джоб, търсейки едното от стъклата.

– Ей! Какво прави момиче като теб на такова място? – попита Лиъм, позволявайки на малките ù ръчички да преминат през мократа му коса и да хванат лицето му.

Дунди падна на колене и запрати кални пръски към трима ни, сетне протегна ръце в посока, която си мислеше, че сочи към нея.

– Не си сама, нали? Нали знаеш какво се случва, когато се пробваш да пътуваш сама? Има...

Зу го събори на земята. Калта изплющя под гърба му в същия миг, в който въздухът излезе от него.

– Ами... добре – прошепна той, притискайки я внимателно към рамото си. – Ти си замръзнала. Трябва ни одеяло, преди тя да изпадне в хипотермия...

Зу се пресегна и постави ръка над устата му, което накара Лиъм да се разсмее бурно. Усмивката, с която тя му отвърна, бе трепереща и недоловима, но все пак бе там. Самата аз поисках да се разплача, след като я бях видяла.

Разгледах я, опитвайки се да вместя това ново видение в образа, който бях скътала в безопасност в паметта си. Косата ù бе пораснала достатъчно, че да се накъдря около ушите ù. Всичко друго в нея също се бе променило, беше по-висока, но по-слаба. Болезнено слаба. Кожата на бузите ù бе хлътнала. И дори на тъмното можех да видя, че същото се отнася и за другите, които излязоха зад дърветата. Те се запрепъваха към нас, примигвайки срещу фаровете на колите. Пребоих общо дванайсет – различни височини, различни телосложения, но всичките деца. Само деца.