Александра Бракен - По залез

Кайли и Хина, братовчедката на Зу, излязоха следващи иззад дърветата. Само ми трябваше да видя Луси, за да се сетя за стотиците пъти, в които бях поемала от нея храна, която тя бе сипала по време на всичките ни хранения в Ийст Ривър. Тя ме накара да си спомня за дима от огън, за боровете, за залеза, който се отразява в близките езера. И трите – всъщност всички деца – ни гледаха така, сякаш ги заслепявахме.

– Съжалявам – каза Кайли. – Не разбрах, че това си ти. Иначе нямаше да стрелям. Ние просто... Преследвачите и войниците... и всичко...

Чух как Коул отпусна дълга въздишка зад мен.

– Ще ни се наложи да намерим друга кола – вметна той. – Нали така?

1Американска хотелска верига. – Бел. ред.

2Голяма търговска верига. – Бел. ред.

Въпреки цялата надежда, която бях имала, че ще я намерим, така и не съм особено сигурна дали въобще бях помисляла какво точно щеше да се случи със Зу, ако това станеше. Но от момента, в който Лиъм я видя, си пролича, че това беше единствената мисъл, която минаваше и през неговото съзнание.

– Смятах, че ще сте в къщата на чичо ù – отбелязах аз. – Какво се промени? Защо сте напуснали?

– Той не беше там. Въпреки това щяхме да останем, но се случи... един инцидент точно след като пристигнахме – обясняваше Кайли, докато крачехме. Дърветата се отдръпнаха назад и разкриха малко сечище, обрамчено в мрак. Щом бяха чули приближаването на колите ни, те бяха изгасили огньовете, но сечището все още бе наситено с аромата на дим.

– Какъв инцидент? – попита Лиъм.

– Лош. Имаше един мъж, оказа се добър мъж. Той... няма значение. Това не е важно – Кайли поклати главата си с тъмни къдрици и изпъна предната част на окъсаната си риза. – Оттогава се движим от град на град. Когато видях следата от пътни знаци, я проследих, надявайки се да открием други деца, но и те самите не се справят особено леко.

Усетих как очите ми се уголемиха при вида на напълно мокрите импровизирани палатки, които бяха провесили, използвайки чаршафи, както и стари консервени кутии и кофи, поставени, за да улавят водата.

– Вие сте дошли с кола, нали? – попита Лиъм. – Къде я оставихте?

– Зад навеса в задната част на къщата – Кайли се помъчи да изцеди ризата си, но без особен успех. Другите около нея ни се бяха представили като в мъгла, не разпознавах никого от тях. Луси побърза да уточни, че двама от тях – Томи и Пат – бяха напуснали Ийст Ривър няколко месеца, преди ние да пристигнем. Другите трима членове на тяхното племе се бяха отделили, когато ходенето им бе дошло в повече, и не бяха чували нищо за тях оттогава. Останалите десет тийнейджъри – всичките на по около петнайсет години – бяха случайни деца, които се бяха присъединявали към тях по време на преминаването им през страната.

Томи беше висок и слаб почти колкото и дървото, което го бе прикривало, а ужасната му глава с медночервена коса бе скрита под смъкната шапка. Пат бе с една глава по-нисък и вървеше и говореше с безумна, неовладяна енергия, което правеше почти невъзможно поддържането на еднакво темпо с него.

– Ами... – започна Коул, докато оглеждаше тъжния лагер, който ни обграждаше. – Поне сте опитали.

– Аз просто се чудя... – Луси излезе пред нас, а сплетената ù на плитка руса коса се залюля зад рамото ù. Тя бе облечена в огромен суитшърт на отбор по американски футбол и черен клин, който бе протъркан на коленете ù. – А вие какво правите тук? Кога напуснахте Ийст Ривър?

О, по дяволите! Естествено, че нямаше как да знаят. Нямаше как да са разбрали. Погледнах към Лиъм, но той се взираше в Зу, която се бе вкопчила в ръката му.

– Да запазим историите за по-късно – помоли Коул. – Опаковайте това, което искате да вземете с вас.

– Чакай. Какво? – попита Лиъм. – Задръж! Та те дори не знаят в какво се забъркват.

Коул завъртя очи и се обърна към другите деца, пляскайки с ръце.

– Сега ще ви го обясня. Ние бяхме част от група, наречена Детската лига. Само че президентът реши, че иска да унищожи нас, Федералната коалиция и цял Лос Анджелис. Сега сме се запътили на север, за да създадем нова организация и да открием нови и забавни начини, чрез които да го сритаме по задника. Има ли въпроси?

Томи вдигна ръка.

– Унищожили са Лос Анджелис ли? Буквално ли?

– Струва ми се, че вече въобще не говорим метафорично – отвърна Коул. – Сега е димяща купчина отломки. Естествено, вие сте свободни да останете тук, но военните вече имат контрол над границите и магистралите, а освен това контролират напълно притока на наличния бензин и храна. Което пък значи, че животът ще стане доста по-труден, ако не се намирате на безопасно място.