Александра Бракен - По залез

Ала нямах никаква идея защо тя бе толкова ядосана.

Бяха минали часове след полунощ, когато най-после стигнахме до Лоудай, а луната вече започваше снижаващото си приплъзване на запад. В продължение на четири часа редувах заспиване със събуждане, но от това не ми стана по-добре. Придържането ни към второстепенни пътища, както и лъкатушенето по гръбнака на Калифорния в спокойно темпо бе добавило допълнителни четири часа към и без това вече дългото пътуване. А като приспаднем и допълнителния час, който ни отне намирането на още една кола и на достатъчно бензин, за да можем всички да продължим, стигнахме до точно десет часа. Сякаш бяхме хванати в някакъв вид реалност, в която времето в един и същи миг се разтягаше и се свиваше, а минутите отлитаха в безчетно количество. Напиращите приливи на тревожност и страх се вливаха и изливаха от мен и се хванах да изпращам отчаяни, тихи молитви да открием Кейт и другите да ни очакват. Денят вече се бе стекъл доста добре и знаех от опит, че не мога да се надявам това да се превърне в някакъв вид закономерност. Животът имаше гадния навик да ме повдига нагоре само за да ме захвърли обратно надолу.

Градът бе по-провинциален, отколкото очаквах – поне в покрайнините си. Имаше доста пусти полета, които някога вероятно са били лозя, но явно бяха оставени да повехнат и умрат в сянката на няколко дълги сиви склада.

– Ето го! – каза Коул и вдигна ръка от волана, за да посочи. Бях изненадана, че можеше да ги различи, имайки предвид, че на мен ми изглеждаха абсолютно еднакви – особено в тъмнината.

– Те тук ли са?

– След секунда ще разберем.

В момента, в който навлязохме в единия край на града, небето беше разцъфнало в бледолилаво. Нашата малка редица от коли премина като на парад през празните улици. Настроението на Коул отново се промени и стана по-щастливо и леко, когато колата намали и зави към паркинга на някаква автокъща за коли втора употреба. Той закара автомобила до едно от празните покрити места – близо до нещо, което определено приличаше на стар ван на фирма за обезпаразитяване, и до камион на електрическа компания.

„Не е автокъща за коли втора употреба – казах си наум. – Поне вече не.“

– Добре, съкровище – Коул пое дълбоко въздух и погледна към покрива на колата, мънкайки си нещо, което не успях да чуя. – Готова ли си?

– Ами той? – попитах аз, кимвайки към отпуснатото тяло на Кланси.

– Засега ще го оставим тук. Току-що му бих още една доза. Ще се върна обратно за него, след като сме сигурни, че всичко е наред.

Това не бе възможно най-добрата идея, но бях толкова уморена, че се усетих, че просто кимам – прекалено изцедена, за да споря. Освен това момчето все още дишаше леко и равномерно, беше се превил надве и не се виждаше. Този път аз бях тази, която провери повторно дали ръцете и краката му все още са затегнати със свинските опашки. Това беше последната пълна и ясна мисъл, която премина през ума ми.

Докато се измъквах навън, цялото ми тяло ме болеше от изтощение. Усещах го в задната част на врата си. Долавях го във воднистия вид, който очите ми бяха придобили. Лиъм веднага ме откри и хвърли въпросителен поглед по посока на камиона. Махнах му и се облегнах на ръката му, когато я обви около мен. Продължавах да се опитвам да преброя децата, започвайки всеки път със Зу и Хина, но, изглежда, не можех да продължа по-далеч от десет, без да забравя докъде съм стигнала и да се наложи да започна отначало. Фокусирането над едно определено нещо – гласа на Дунди, който изстрелваше към Вида въпрос след въпрос, питащ за размазаните форми около себе си, – ми помагаше да бъда нащрек, но на мозъка ми още му отнемаше прекалено дълго време да обработи факта защо стояхме пред някакъв вид бар и се мотаехме пред вратата.

Лиъм проследи погледа ми.

– Тя не е казала нито дума на Зу – информира ме тихо той. – Знам, че не си пада по прегръдките, ама това нормално ли е? Защото, ако продължава да се държи така, аз определено ще имам проблем с това.

Надзърнах отново към Вида.

– Трябва ù известно време, за да се отпусне. Ще поговоря с нея.

Коул погледна през един от прозорците, без да обръща внимание на незапаления светещ знак, гласящ ОТВОРЕНО. След като въздъхна тежко, той изпробва вратата на „Смайлис“. Заключено.

– Това бар ли е? – промълви Дунди зад мен. – Ние можем ли да влизаме? Все още не сме на двайсет и една години.

– О, бабче! – въздъхна Вида. – Убиваш ме.

Погледнах през предния прозорец. Вътре имаше много бледо, полирано дърво, празни полици зад самия бар и червен винил там, където бяха местата за сядане. Между всички снимки на облечени в бански жени, излегнати върху спортни коли, имаше и класически стари постери за рок концерти.