Александра Бракен - По залез

Ръката на Лиъм откри моята и се сключи около пръстите ми, докато той ме издърпваше и ме привличаше по-близо до себе си. Притиснах лице към здравото му рамо, чувайки как сърцето му бие до ухото ми, и се опитах да си възстановя дишането и да спра напиращите сълзи.

– Какво ще кажете... – Доли сложи ръка на рамото на Томи. – Какво ще кажете да ви покажа къде са баните и къде може да спите? Всички стаи са отворени. Само си изберете някоя, която да ви харесва. Утре ще трябва да измислим нещо по въпроса с чаршафите и одеялата. Съжалявам.

– Какво е станало със завивките? – попита тихо Коул.

– Взеха ги – Доли повдигна рамо и премести погледа си от него към децата, а после обратно към него и най-накрая Коул престана да задава въпроси.

Тя ни поведе по друг снежнобял коридор. Светлините отгоре избелваха кожата на всички, правейки мръсотията и нечистотиите още по-забележими. Снимките, залепени с тиксо към стената, потрепваха, когато толкова много тела преминаваха край тях. Острата миризма на белина. Голяма стая – с размери на училищен физкултурен салон – широко отворена и осеяна със спални чували и дюшеци.

„Почивка – помислих си. – Най-после мога да спра.“

– Ей, съкровище! – извика ме Коул. – Можеш ли да дойдеш за минутка при нас? Искам да осведомя Кейт, така че тя да се запознае с пълната картинка.

Захватът на Лиъм върху мен се затегна и аз почти казах „не“. Не мислех, че мога да съм край Кейт, докато не се възстановях. Но той и аз бяхме замесени в това нещо заедно. А и ми се щеше да знам къде са останалите агенти.

– Ще дойда след секунда – обещах на Лиъм. – Избери ни хубава стая.

– Добре... – започна той несигурно, но последва другите надолу с един последен поглед през рамо.

Коул ми махна да отида при него в стаята, намираща се отляво на отвора към тунела, но аз останах намясто секунда повече, за да успея да огледам пространството по-добре. И се оказах... някак безразлична.

Щабът в Лос Анджелис имаше леко порутен вид, сякаш някой бе изкопал дълбока дупка, бе налял вътре малко бетон и бе вкарал различни плочки, бюра и маси, за да го украси. Светлините и тръбите се мяркаха открито над главите ни и никога не бяхме имали безпроблемно течаща топла вода. Ранчото пък изглеждаше така, сякаш е било забравено. Независимо от факта, че агентите вече бяха тук поне от седмица, подът беше покрит с облаци от сив прах и мръсотия. Дръжките на вратите бяха увиснали и счупени. Боята се лющеше от стените, а дървото по някои от вратите се цепеше. Крушките или не работеха, или липсваха напълно и оставяха произволни петна от тъмнина в коридора. Плочките по окачените тавани се се ронеха, цели парчета бяха паднали на земята и просто бяха изритани настрани. Все едно на никого не му дремеше. Докато поемах всичко това, през мен премина вълна на безпокойство. Така човек се отнасяше към място, в което нямаше намерение да се застоява. И просто притежаваше.

– ... е простотия! Това е такава скапана простотия! – гласът на Вида ме извика в стаята, в която другите вече бяха влезли. Пристъпих вътре и затворих напълно вратата зад себе си, почти сблъсквайки се със стена от шкафове за папки. Стаята бе достатъчно голяма колкото за единично бюро, три стола и няколко карти на Съединените щати, поставени в рамки.

„Това трябва да е бил офисът на Албан – помислих си, – докато той все още е бил тук.“ Наоколо не беше толкова претъпкано със случайни боклуци, колкото бе в кабинета му в Щаба, но някои от щрихите – особено свободно висящото от стената американско знаме – бяха типични за него.

– Веднага щом са излезли от Лос Анджелис, Сен се е свързала с Ранчото и им е казала, че се отправят към Канзас – ми обясни Коул, който се беше облегнал на предната част на бюрото заедно с Кейт. Тя държеше лицето си наведено, ръцете ù бяха скръстени пред гърдите ù, а мислите ù видимо бяха някъде другаде. С ръце на хълбоците Вида обикаляше в малкото пространство, в което човек всъщност можеше да се движи.

– И те всички са си тръгнали – довърших аз. По дяволите! Коул беше сигурен, че агентите, които бяха напуснали Щаба с Кейт, за да търсят транспорт за нас, бяха, ако не друго, поне достатъчно лоялни към нея, за да искат да останат и да ни помогнат.

– И са взели със себе си почти всичко, което не е било прикрепено, включително и повечето храна – информира ме Коул. Бях изненадана от това колко спокоен изглеждаше. – Кейт и Доли са щели да дойдат да ни търсят, очевидно си съумяла успешно да им внушиш, че ние сме се запътили към Канзас. Ще трябва да започнем да възстановяваме това място от нулата, но допускам, че е възможно.