Александра Бракен - По залез

– Тя е в боклука. Не бяхме достатъчно далеч от града, когато задействаха електромагнитния пулс. Той я прочисти напълно... Съжалявам. Иска ми се... – Тя поклати глава и се спря.

При тези вести се стоварих тежко върху един от столовете, чувствайки все повече как навлизам в дълъг тунел в противоположната на всички останали посока. Едва дочух саркастичното „О, прекрасно!“ на Коул. Въобще не забелязах, че Кейт се е изправила и вече минаваше покрай мен, за да стигне до вратата.

– Къде тръгна? – попита Коул. – Остави децата да поспят малко повече.

– Не отивам при децата – отвърна му студено тя. – Тръгвам след другите агенти, за да оправя тази каша, в която ни забърка. Да ги накарам да се върнат, за да можем заедно да работим върху това.

Студенината в тона ù проникна през мен и достигна до костите ми. Никога не я бях виждала такава или поне никога не бях долавяла пълната сила на гнева ù, насочена към мен. Но и аз бях ядосана – яростна. Тя ни бе оставила. Тя не беше там, когато аз имах нужда от нея. А бях направила най-доброто, на което бях способна, за да помогна на всички да оживеят.

– Искаш те да се върнат ли? – попитах аз. – Кой? Онези, които те напуснаха, без да се замислят, за да идат да си играят на терористи, или пък онези, които искаха да ни предадат на СОП?

Кейт дори не можеше да ме погледне.

– Сигурна съм, че има някакво недоразумение...

– Права си – отвърнах аз. – Погрешно схванах степента, до която отричаш истината за това кои са тези агенти...

– Руби! – озъби се Вида. – Затваряй си...

– Не знам колко пъти е нужно да ти го докажат, но тези агенти никога не са милели за Лигата, към която ти си се присъединила. Онази, която действително я е било грижа за децата, все още останали по лагерите и все още умиращи всеки ден от нещо, което е на една ръка разстояние от откриването на лечение за него. Нямаме нужда от тях! Няма нужда да опетняват това, което ще се опитаме да направим тук! Събуди се!

– Не съм заинтересована да изпращам деца да си играят на войници – отвърна Кейт.

– Преди май нямаше проблем с това – напомних ù горчиво.

– Вие бяхте наглеждани от тренирани агенти, които ръководеха тактически екипи...

– Вярно. Говориш за онези агенти, които после се обърнаха и започнаха да ни прочистват един по един ли? Какво ще кажеш за Роб, който се опита да убие мен и Вида при една „злополука“. Ти дори знаеш ли, че той ни последва? Та той ни търсеше. На мен ми сложи намордник!

Вида бе замръзнала намясто, а лицето ù бе пепеливо. Инстинктът да защитава Кейт от всякакви обиди очевидно беше във война с онази част от нея, която знаеше истината. Коул се протегна, за да сложи ръка на рамото ми, но аз отстъпих настрана, изчаквайки Кейт да ме погледне. Очаквайки отговор.

– Доли и аз ще тръгнем веднага сутринта – каза тихо тя. – Останалите агенти поеха едва преди няколко часа. Все още можем да ги догоним.

Почувствах се така, все едно ме бе зашлевила през лицето.

– Добре. Тогава тръгвайте.

– Успех! – добави Коул с едва долавяща се насмешка в гласа.

Бледите ù очи ме огледаха за последно, преди тя да излезе от стаята и да остави вратата да се затръшне зад нея. Вида бързо се изправи на пети. През прозорците, които обкръжаваха компютърната зала, ги проследих как си тръгват, докато накрая не изчезнаха. Не можех вече да издържам и се втурнах след тях.

Коул ме хвана за ръката и ме издърпа назад.

– Остави ги да се поуспокоят. Те просто са разстроени, но нещата трябваше да се развият по този начин.

– Така ли? – Въпросът избяга, преди да мога да го спра. През пукнатините в сърцето ми се процеждаше съмнение.

Чу се още един силен протестен стон от вратата на тунела – звукът ме изправи на крака и двамата се устремихме към коридора. Толкова бях сигурна, че ще зърна Кейт, която щурмува тъмнината, за да ни каже, че няма да тръгва, че гледката на мръсните и уморени лица на осемте деца, стоящи там, ме удари като кроше в гръдния кош.

Всяко от тях изглеждаше по-ужасено от предишното. Сенатор Круз пристигна най-отзад, отказвайки всички ръце, които се бяха протегнали към нея в опит да ù помогнат да изкачи последните няколко стълби. Тя се огледа наоколо, избягвайки преценяващия поглед на Доли, която се появи от лявата ми страна.

– Стигнахте за рекордно време! – уведоми ги Коул, потупвайки всеки от тях по гърба, в резултат на което получи малко усмивки и дори още повече прегръдки на облекчение. – Имахте ли някакви проблеми?