Александра Бракен - По залез

– Досаждам ли ти? А?

– Не, съжалявам. Слушам те – отвърнах аз. – Та говореше ми за Луси?

– Да. Тя бе едно от момичетата, което се грижеше за храната в Ийст Ривър. Мисля, че ще може да ни даде малко знания за това как да въртим запасите и какво би било хубаво да търсим.

Правилно. Щеше да се наложи да създадем някакъв екип, който да се грижи за набавяне на запаси, макар и вече да бяхме толкова малко, че не си представях как Коул ще се съгласи, освен ако ситуацията не станеше особено отчаяна. А и не си представях как щеше изобщо да го приеме, ако този, който излизаше, бе Лиъм.

– Уморена си – каза той, прокарвайки палец под окото ми. – Къде изчезна вчера? Останах да те дочакам, но припаднах още в момента, в който легнах.

– Взех си душ и бях прекалено уморена, за да ви търся в коя стая сте – отвърнах, защото... как можех да си призная, че аз съвсем тенденциозно бях избегнала стаята, която бяха избрали. Не исках да отговарям на въпроси, не и когато главата ми тежеше точно толкова, колкото и сърцето. След като се бях изправила срещу Кейт, в мен не бе останало никакво друго желание за противоборство. – Намерих първата отворена стая и се пробвах да заспя.

Той се протегна и издърпа от полицата една от онези малки консерви компот, стигащи за един човек, и отвори капака, преди да успея да откажа. Сетне продължи с внимателната си инвентаризация на стелажите, докато аз изсипвах консервата в устата си и поглъщах плодовете. Виждах как чертите му издаваха различните разговори, които водеше наум, всеки въпрос, който искаше да ми зададе, и долових тревожно настръхване, увеличаващо се с всяка безмълвна секунда, която изминаваше.

– Не искам да те питам, но... ти евентуално нали щеше да ни признаеш за това, което си направила с агентите? Нали нямаше да ни оставиш да се досещаме сами, когато тук пристигнеха само коли с деца?

– Трябваше да ви кажа още в момента, в който напуснахме града – признах аз. – Но то просто... ми се изплъзна от съзнанието заради всичко, което се случи.

– Можеше да ни кажеш още преди да бяхме тръгнали – нежно каза той.

– Трябваше да стане бързо – възпротивих се аз. – И ако някой дори само бе намекнал, че е наясно какво се случва, това можеше да разкрие всичко на агентите. Наложи се да ги объркаме.

– Ти и Коул.

– Той познава останалите агенти по-добре от всеки от нас. Необходимо беше да ме насочи как да направя така, че да усетят внушението като нещо истинско. – „И ако ви бях казала, щяхте да се опитате да ни накарате да напуснем.“

Понякога – всъщност през по-голямата част от времето – бе трудно да мисля за нас като за хора, които са имали различни животи, преди те да се влеят един в друг. Сега жизнените ни пътища бяха така скрепени, че изпитвах непреодолим импулс да му разкажа всичко, да чуя разсъжденията му по въпроса и да проверя дали съвпадаха с моите. И преди бях крила тайни от него – за това каква съм, какво бях сторила с родителите си, но... не че реално се чувствах по-зле, а по-скоро изпитвах някаква заядливост, непоколебимо усещане, че нещо вече не сработваше така, както се беше случвало преди. Сякаш бях съумяла да прекъсна някакъв естествен ход на съществуването ни. Прехапах устни, наблюдавайки как веждите му се сключват заедно по същия начин, по който го правеха тези на Коул, когато се концентрираше.

– Затова се бе паникьосала, нали? Тъкмо си била разбрала... – Лиъм разтри челото си с опаката част на ръката си. – По дяволите! Та какъв е планът сега?

– На вечеря ще се срещнем всички, за да обсъдим план за освобождаване на някои от лагерите.

– Може и да няма вечеря, ако това е всичко, с което разполагаме... – започна той. – Но ще измисля нещо. Всичко ще е наред.

Той обви ръка около раменете ми и ме притегли към себе си. Аз притиснах лице към рамото му и издишах, потрепвайки. Ръцете ми се обвиха около кръста му.

Това бе правилно. Усещах близостта си с него като нещо правилно. За пръв път умът ми не препускаше. Тук, в тъмното, пулсът ми биеше ускорено вследствие на близостта му. Всичко друго ми изглеждаше далечно. Той целуна косата ми, бузата ми и аз си помислих: „Не мога да изгубя това. Не мога да си позволя да загубя и това“. Не можех да му доверя всичко, не и ако исках той да има полза от онова, което се опитвахме да предприемем, нито пък, ако исках да го защитя. Но можехме да съхраним това, нали?

– Имаш ли ми доверие, че ще те запазя в безопасност? – попитах го аз. Знаех си, че вероятно му се е сторило, че извадих този въпрос от нищото, но изведнъж той ми се видя жизненоважен. Ясно можех да забележа, че ми се беше обидил заради това, че не му бях казала за агентите.